Антъни Бруно - Лоша кръв

Тоци се промъкна малко по-близо, така че да бъде съвсем под терасата. Под храстите имаше купчини окапали листа. Ако някой минеше, щеше да започне да ги изважда с ръце, давайки си вид, че е зает с почистване.

— Тази моята сестра май още те яде за това. — Тоци разпозна гласа на господин Последна Дума на Модата. — Дебелоглава е също като старата.

— Само е нервна, това е всичко. Не се притеснявай за нея. — Д’Урсо имаше изненадващо мек глас.

— Не ми е ясно, по дяволите, за какво има толкова да грачи. Нали и тя ще бъде далеч по-добре, когато успееш.

Д’Урсо не отговори и Тоци се питаше защо. Може да бе отвърнал с жест или пък не му се говореше за онова, с което неговата жена му създаваше неприятности.

Точно тогава чу високите токчета на Мишел д’Урсо да тракат по дъските на терасата. Тя придърпа един стол и настъпи момент на неловка тишина.

— Джон — каза най-после тя, — не искам да ставам досадна с това, наистина не желая, но просто не разбирам защо трябва да променяме нещата. Няма смисъл, щом работим толкова добре с тях. Струва ми се много рисковано.

— Ох, за бо…

— Млъкни, Боби. — Д’Урсо му се скара като на куче. — Не е рисковано, Мишел. Има здрав делови смисъл. Погледни бизнеса с колите. Японските коли бяха много евтини в тази страна, но после оттатък се изхитриха и вдигнаха цените. И какво стана?

— Не знам, Джон. Какво?

— Търговците започнаха да вкарват по-евтини коли от Корея. Разбираш ли, скъпа, трябва да се съобразяваш с пазара. Да търсиш най-изгодната цена.

— Но, Джон — изхленчи тя, — ние не говорим за коли.

— Слушай, дай да ти го обясня с пример от твоята област — гувернантките. Тези момичета сега ни струват по двадесет и пет хиляди на парче, нали? Това означава, че трябва да настаним всяко момиче в някой дом и то да работи четиринадесет месеца, докато си възвърнем първоначалната инвестиция. Сега, ако получаваме момичетата по-евтино, можем да съкратим времето за оборот на средствата и съответно да получим печалба по-рано.

— Да, Джон, но ти не разбираш. — Хленченето й се засили. — Японските момичета имат реноме. Хората ги желаят в домовете си. Те са нещо възприето. Обаче порасналите деца на войната от Виетнам, Лаос и Камбоджа? Опомни се, Джон. Няма да се продават толкова лесно. Не могат да заменят японките.

— За какво идват при теб тези дами, Мишел? За японски украшения или за гувернантки. Повярвай ми. Предложи им добра цена, и те ще наемат бебетата на войната.

— Не знам, Джон. Тези японски момичета ми държат ръцете вързани единствено да ги контролирам, а кой знае какви ще бъдат новите? Само ще ми се трупнат нови главоболия. Може би е добре да изчакаме малко, преди да направим промяната.

— Прекалено се тревожиш за всичко, Мишел. — Господин Последна Дума на Модата трябваше да пусне своята лепта. — Мислиш, че якудзите са единствените, които могат да държат твоите момичета в пътя? Майната им, не са ни нужни. Момичетата няма да ти избягат, повярвай, защото даже след излизането на якудза от играта нашите хора ще държат здраво юздите на всички.

— Боби — каза тя, — те не са глупави. Някои започват да усещат, че са измамени. Всички момичета имат достатъчно възможности да избягат. Не е като да са вързани с вериги или каквото и да е. Имат пари…

— Джобните пари, които им даваш? Къде ще отидат с тях? Дори ако ги спестяват, колко далече мислиш, че може да стигне някое от тези деца без зелена карта и паспорт? Събуди се, Мишел! Както и да е, повечето от твоите момичета в общи линии още са доволни. Неприятностите ни ги създават момчетата от фабриката.

— Нали! Сигурно си забравил, че едно от твоите момичета избяга с гаджето си и бе убито от твоя приятел Маширо.

Тоци спря да диша. Кажи му пак името, дявол да го вземе. Не ми е приятел.

— Още имам кошмари, като си спомня онова заглавие за „Бръмбарът на смъртта“. Постоянно се питам кога ли вестниците ще публикуват нейна снимка. Тогава какво ще разправям на семейството, при което работеше, а? Ще ме хване язва, за бога.

— Скъпа, казвал съм ти много пъти, че вестниците няма да публикуват снимката й — каза д’Урсо. — Ако имаха такава, досега да са я използвали.

— Как можете и двамата да бъдете толкова спокойни, по дяволите? — изхленчи тя. — Държите се, като че нищо не е било. Страхувам се!

За момент никой не проговори.

— Знам, че се тревожиш — каза тихо д’Урсо, — но това, от което се тревожиш, е старецът, нали?

— Разбира се, че се страхувам от стареца — отвърна тя с полугласен шепот. — Ти наруши изричната му заповед. Каза ти да не използваш момичетата за проститутки, но въпреки това ти реши и го направи. Какво ще стане, ако научи за публичния ти дом в Атлантик сити?