Антъни Бруно - Лоша кръв

Започна да работи по лехите — изтръгваше плевели, разкопаваше пръстта и я разрохкваше с греблото, после оформяше хубав прав ръб по цялата дължина с лопатата. Постоянно поглеждаше назад към къщата с надеждата да види нещо подозрително — като групички японски момичета, щуращи се вътре, — нещо, което да тръсне на Айвърс, та той да нареди електронно подслушване. Добрият стар Айвърс и проклетите му всекидневни рапорти. Тоци щеше да е щастлив, ако още в понеделник сутринта успее да му представи истински доклад, нещо, което да си струва, нещо, което би могъл да тикне в задника на Айвърс. Тоци се хилеше гадничко на себе си, когато стъклената врата към вътрешния двор рязко се плъзна и от нея излезе младеж с пурпурен пуловер и шалварести надиплени панталони на сиви карета.

— Хей, какво правиш там? — Той държеше главата си клюмнала на една страна, за да не влезе в очите му онова педалско кичурче коса, предположи Тоци. Определено бе застанал като тарикатче, макар че нямаше вид. Несъмнено един от тайфата на д’Урсо.

— Попитах какво правиш! — Той наблягаше на всяка сричка. Явно реши, че Тоци е имигрант.

— Оправям лехите — отвърна Тоци.

— Градинарят, как му беше името, си тръгна преди малко. Ти какво правиш тук?

— Ник ме остави тук да обработя лехите. Време им е. Погледнете това. — Тоци посочи към лехите. — Тези корени имат нужда да дишат. Почвата трябва да се разкопава, за да влиза въздух.

Беше прав — лехите не бяха пипнати цял сезон. Ник бе калпав градинар. Постепенно хлапето закима в съгласие.

— Дълго ли ще бъдеш тук?

— Колкото трябва — сви рамене Тоци. — Бая работа има тук. Погледнете бучиниша, вижте как е напълзял. Трябва да се окастри, а това е голяма работа. Няма да свърша всичко това днес, няма да успея — реши да си остави пътечка в случай, че се наложи да дойде пак.

— Да, градината наистина изглежда доста зле. — Хлапакът кимна и вдигна ръкавите на пурпурния си пуловер. — Ще свършиш добра работа, нали?

— О, да, разбира се. Само това знам да правя. — Тоци продължи да се усмихва, докато хлапакът се прибра вътре.

Сега трябваше да работи, дявол да го вземе. Винаги е мразел да окопава лехи. За него това беше по-лошо и от косенето на трева в августовската жега. След онова лято, в което работи за един градинар — между последната година в гимназията и първи курс на колежа, — се закле вече никога да не върши такава работа. Кой можеше да предположи, че след осемнадесет години пак ще окопава лехи? Има една приказка — никога не казвай „никога“.

Той работи там от десет и половина почти до три и през това време не успя да види абсолютно нищо. Никой не влезе и не излезе освен хлапака, който около обяд изчезна с мерцедеса на д’Урсо. Никакъв поток от нелегални имигранти, никакви хихикащи гейши, никаква следа от Джон д’Урсо или съпругата му. Само едно малко момиченце, което го позяпа известно време иззад плъзгащата се стъклена врата на терасата, и бегло зърване на японката, когато го дръпна от прозореца. От краткия поглед, който успя да й хвърли, тази жена му се стори малко по-възрастна от убитото момиче — навярно някъде втората половина на двадесетте. Освен това изглеждаше доста добре. Тоци все си мислеше, че гувернантките са посредствени на вид. Разбира се, очакваше да види някоя стара чанта да управлява и академия „Ийстлейк“, а Роксан се оказа нещо друго. Нещо съвсем друго. Докато работеше, непрекъснато се надяваше, че японката ще излезе с детето, за да я заговори, но това не стана. Мислеше си, че ако успее да влезе вътре, може би ще я хване натясно. Когато младежът излезе, той позвъни на вратата и помоли да ползува тоалетната. Прислужницата, която отвори, беше испано-американка и го отведе при клозета в сутерена. Остана да го чака до вратата, за да го придружи веднага обратно до изхода. Майка му стара. Мъчеше се да съчини някакъв друг план да се добере до детегледачката, но в крайна сметка всичко, което успя да направи, бе да работи и да наблюдава, и да чака нещо да се случи от само себе си. С напредването на деня стана ясно, че ще трябва да дойде пак в понеделник и да работи по този бучиниш. Мамка му! В три без петнадесет си вдигна инструментите и се запъти към колата.

Докато караше към стаята, която бе наел в Уихоукен, Тоци непрекъснато мислеше за японката в къщата на д’Урсо. Защо един човек от мафията ще разрешава на жена си да се хваща в бизнес с гувернантки? И защо японки? Дали само за да й намери някаква работа, та да му се махне от главата? Възможно е, но дори и да се приеме, че този бизнес е законен, защо ще й разрешава да развива тази дейност вкъщи? Тези типове никога не са обичали да привличат вниманието върху себе си, а домовете им са техните крепости — буквално. Не му ли е хрумвало, че домашен бизнес като този може да предизвика любопитството на Имигрантската регистрационна служба или на отдела по имиграция към ФБР? И защо само японски момичета? Няма логика. В петък Гибънз му бе казал за дихателния маркуч, който намерил в хондата. Ако д’Урсо вкарва нелегално японски работници в страната, то защо му са всичките тези усложнения? Долу на мексиканската граница можеш да намериш с камиони нелегални чужденци от Централна Америка. При това сами влизат в страната, а това трябва да е по-евтино, отколкото да ги превозваш един по един от Япония. И въпреки това Роксан мисли, че съпругата на д’Урсо й подбива цената. Каква възможност за печалба биха могли да имат от тези японски гувернантки? Д’Урсо никога не би се захванал с каквато и да е операция, която няма да му донесе едричък пай. Просто нямаше логика.