Антъни Бруно - Лоша кръв

Щеше му се Господ да му беше дал поне част от търпението на Гибънз. Гибънз знаеше как да подхване едно разследване, да остави фактите да назреят, да се връща към дадено обстоятелство пак и пак, докато разбере какво се крие зад него. Тоци беше като дете. Очакваше незабавен резултат. Намираш някаква улика, тръгваш по нея, откриваш решаващото доказателство и щрак — разгадаваш случая, просто ей така. Логически погледнато, знаеше, че в действителността не се получава така, обаче логиката никога не е била от силните му аргументи. Предпочиташе да се появи изневиделица, да създаде объркване, да предизвика развитие на събитията. Поне така обичаше да мисли за себе си.

Нийл-сенсей, както всички го наричаха, щом стъпеха на тепиха, демонстрираше някаква техника с един от черните пояси — кокалест младеж с бледо лице. Черният пояс се опитваше да нанесе доста жестоки удари в коремната област на Нийл-сенсей. Нийл-сенсей отстъпваше встрани, хващаше леко китката на бабанката, покриваше с длан неговата, насочваше пръстите му надолу и го принуждаваше да се просне по гръб. Лесна работа.

Ха! Тоци вече имаше опит. В айкидо нещата никога не са толкова прости. Не само трябва да изпълняваш движенията точно, включително и с краката, но и да не забравяш четирите основни принципа на айкидо, докато го упражняваш. В случай че забравиш, надпис на стената ти напомняше: „Съсредоточи се в едната точка, отпусни се напълно, дръж центъра на тежестта си ниско, излъчвай «ки».“ Тоци беше научил тази вечер, че едната точка се намира някъде под пъпа и съзнанието за нея би трябвало да те прави силен и уравновесен и да помага на прилива на енергия. Да държиш ниско центъра на тежестта си му говореше смътно нещо за равновесието в смисъл, че е по-добре долната част на тялото ти да е по-тежка от горната. Пълното отпускане беше хубава идея, само че на Тоци му беше трудно да се отпусне, като знаеше, че някой се кани да го фрасне в корема. (Нийл-сенсей все му повтаряше, че напрежението му произлиза от обстоятелството, че не се съсредоточава в едната точка, което той мислеше, че прави — донякъде. Беше като омагьосан кръг.) А що се отнася до „ки“ — ами най-доброто обяснение досега получи от някакъв надраснал възрастта си ученик от последните курсове на Техническия колеж „Стивънз“, който му каза, че това е „нещо кат да излъчваш такъв дух, такова чувство, такава атмосфера, кат чи се едно почти си замаян“.

Точно така. Открехна ме, приятелче.

Как, по дяволите, с всичко това в главата можеш да изпълняваш правилно движенията при разучаване на скапаната хватка? И как можеш да научиш нещо, като през цялото време стоиш на колене в „сейдза“? Всеки от групата можеше да седи така безкрайно и даже да изглежда, че му е удобно. А той постоянно трябваше да измества теглото си, за да направи болката поносима, като се насилваше да не мисли за спазмите, които знаеше, че всеки момент ще обхванат бедрата и глезените му. По дяволите.

Беше се надявал, че този курс ще му помогне да освободи част от напрежението, не да прибави към него. Болката в краката и чувството за безнадеждна неспособност не бяха това, от което се нуждае точно сега, след като бе прекарал целия ден в двора на д’Урсо, окопавайки шибаните му безкрайни лехи с цветя, събирайки всяко току-що окапало листо изпод проклетите храсти. Роксан беше виновна. Беше действала прекалено бързо и му намери адреса на д’Урсо още рано тази сутрин. Надяваше се да прекара деня с нея, може би да отидат с колата някъде, обаче дългът го призова. Мамка му. Наистина искаше да я види. Вместо това Тоци тръгна направо към д’Урсо и пристигна точно навреме, за да види как камиончето на градинаря потегля от алеята през големия псевдофренски замък на д’Урсо. Името на градинаря беше написано на вратата на камионетката: „НИК ПАРИЗИ, ДЕКОРАТИВНО ГРАДИНАРСТВО“. Това му даде идеята. Така и така беше облечен доста небрежно с джинси, тениска и джинсово яке, та отскочи до разсадника на Фриймън в Милбърн, взе тризъбо гребло и една права лопата, после се върна в Шортхилз и паркира в пресечката зад дома на д’Урсо. Извади инструментите от багажника и се върна при къщата.

Влезе направо в задния двор, който бе заобиколен от висока два метра и половина черна ограда от железни прътове. Чувстваше се като в клетката на лъва в някой цирк. На поляната зад басейна с форма на бъбрек имаше дървена люлка и вградена в клоните на едно дърво къщичка. Люлката малко го поуспокои. Тарикатчетата вероятно не стрелят, когато децата им са наоколо. Предполагаше все пак, че да се прави на един от помощниците на градинаря е доста безопасно. Стига само да не се върне Ник.