Антъни Бруно - Лоша кръв

— Бих искала да знам. В тази страна има само шепа училища за гувернантки и аз съм представител на всичките.

— Искаш да кажеш, че академия „Ийстлейк“ всъщност не обучава гувернантки. Ти си търговски агент на тези училища.

— Точно така. Да наричам бизнеса си академия е малко изхвърляне, но подобен етикет ти е нужен, за да привличаш клиенти. Хора като господин Халбасян се впечатляват от нещо, наречено академия „Ийстлейк“. — Тя превключи на британски акцент, докато казваше това, после се засмя, но пресилено. — Моето предположение е, че всичките тези японски момичета са незаконни имигранти.

— Възможно е. Обаче самостоятелно ли работят, печелейки от добрия бизнес, или зад тях стои някаква организация?

— А, не, имат агенция… ако може така да се каже. Една от по-приказливите ми клиентки не издържа и ми разказа всичко за тях, когато се обади да откаже гувернантката, която й бях намерила. Бръщолевеше как някаква госпожа д’Урсо от Шорт Хилз я е снабдила с чудесно малко японско момиче, което вършело абсолютно всичко — без да задоволява нещастния й съпруг, предполагам. Доколкото разбрах, тази госпожа д’Урсо върти истинска нелегална търговия направо от дома си — никакви обяви, никакви реклами по жълтите страници, всичко става с устна уговорка. Обзалагам се, че и данъци не плаща. Очевидно тя е въвела цялата тази японска мода и както чувам, безпогрешно убеждава сополивите новозабогатели дами, че просто трябва да наемат някое от момичетата й. Същите дами, които ми бяха и хлябът, и маслото, а гази година ги изпускам на рояци.

Тоци набоде на вилицата си салата аругула и се замисли дали да й каже, но после реши, че е по-добре да си мълчи. Може и да греши, но ако подозрението му се окажеше вярно, то конкуренцията й е много по-силна, отколкото е предполагала. Той знаеше един д’Урсо, живеещ в Шорт Хилз — Джон д’Урсо, най-агресивният капо от фамилията на Антонели. Ако тази госпожа д’Урсо е съпруга на Джон д’Урсо, то защо, по дяволите, от всичко на света се е захванала точно с агенция за гувернантки? Питаше се дали всичките й гувернантки са японки. Чудеше се дали убитото момиче от „Бръмбарът на смъртта“ беше от нейните. Имаше много неща за чудене.

— От мълчанието ти заключавам, че проблемът ми е доста безнадежден.

Той поклати глава:

— Не… не непременно. Можеш ли да ми намериш адреса на тази госпожа д’Урсо? Мога да го пусна на отдела по имиграция и натурализация. Може да се заинтересуват и да проверят тези момичета имат ли зелени карти.

— Сигурна съм, че ще ти го намеря. Ще разприказвам тази бивша клиентка. Устата й няма затваряне. — Роксан вече изглеждаше по-весела. Тоци се чувстваше леко главозамаян. Наистина искаше да й помогне.

Той нагълта още малко аругула и й се усмихна окуражаващо, обаче нямаше намерение да уведомява Отдела по имиграция и натурализация. Те обичат да си провеждат мръсничките рейдове, които може да са добри за тях, но не и за него. Разследваше двойно убийство, а те най-вероятно ще оцвъкат работата. Могат да получат своето и по-късно.

Дуетът вече се върна при инструментите си. Тоци се надяваше, че китаристът ще настрои китарата си, но, изглежда, онзи нямаше подобни намерения. Само нагласи ремъка на рамото и се изхили в микрофона, докато партньорът му включи ритъм синтезатора и подбираше такта.

Изведнъж акордеонът обрули залата като торнадо с интродукцията на „Странници в нощта“. Киантите задрънчаха. Мършавият китарист започна да пее. Тоци я погледна в очите, тя се взря в неговите. Очите й бяха като разтопен шоколад, устните — разделени и влажни. Пръстите им се преплетоха над масата. Тогава и двамата започнаха да се смеят неудържимо. Голям майтап беше. Харесваше му. Тя беше чудесна.

— Мога ли да те попитам нещо, Роксан?

— Попитай ме нещо. — Имаше лукав и лекомислен вид.

— Дали ще ти е интересно да дойдеш в апартамента, след като се нанеса — за някой съвет по подреждането.

Тя го погледна над ръба на чашата си:

— Да поработя върху „средата“? — Наистина имаше смеещи се очи.

— Не, сериозно. Просто искам да чуя женско мнение какво да направя с жилището. — Той също не можеше да удържи лицето си невъзмутимо.

— Не сме ли малко нагли?

И похотливи освен това.

Акордеонът се издуваше до пръсване. Бутилките звънтяха. Тя беше страхотна. Тоци се чувстваше великолепно.

Тоци се чувстваше като глупак. Болеше го и се чувстваше като глупак. Ръцете му бяха ожулени, гърбът — натъртен, не можеше да се съсредоточи върху хватките, които Нийл Чейни показваше, а това го караше да се чувства още по-глупаво винаги щом застанеше за упражнение с някой от групата. Нямаше полза, че Нийл назоваваше всяка техника с японското й име — това само дообъркваше Тоци. Не помагаха и постоянните корекции от страна на останалите в групата. Знаеше, че го правят за добро, но нямаше настроение да слуша, че стои неправилно, че седял неправилно, ставал неправилно, падал неправилно, атакувал неправилно, та даже и удрял неправилно. В толкова юмручни схватки бе участвал през живота си, че трудно можеше да се изчислят, а сега някакво осемнадесетгодишно момиченце ще му разправя, че не удрял правилно! От гледна точка на логиката знаеше, че е права, че в айкидо нещата се правят по определен начин, че е новак и просто трябва да се учи. Обаче точно сега не му беше много до логика и всичко го вкисваше.