Антъни Бруно - Лоша кръв

— Да, знам, че Халбасян ме мрази, но обича теб. — Той взе още една мида от голямата купа. Страшно му се искаше да топне парченце хляб в соса, но се страхуваше, че ще го помисли за свиня. — Още щом чу акцента ти, бях сигурен, че ще влезем.

— Само по тази причина ли ме помоли да го направя? Защото съм британка?

— Не. Не съм толкова пресметлив.

— Да, обзалагам се.

— Само че ти не си изцяло британка.

Тя спря да дъвче и заби поглед в него:

— Ама ти си истински копой. Как разбра?

— Акцентът ти не е еднакво силен през цялото време. Когато си невнимателна, се отпуска. Подборът на думите ти също те издава. Например обикновено казваш, че нещата са „страхотни“, но в разговора с Могъщия Мишок всичко беше „супер“. — Тоци се пресегна за парченце хляб и пак си помисли да го натопи, но го остави на ръба на чинията си.

— Е, щом съм се хванала на хорото, предполагам, че ще трябва и да попея. — Преди да продължи, тя отвори още една мида, сдъвка я и я глътна. — Родена съм в Америка — тук в Джърси и по-точно в Трентън. Баща ми е британец. Тогава работеше в една научна лаборатория в Принстън.

— А къде си придобила акцента?

— Преселихме се в Англия, когато бях четиригодишна. Беше му омръзнало това, което правеше тук, и реши да се върне у дома и да преподава. Живяхме в Лондон, докато станах на дванадесет.

— И после?

— Колкото и да е странно, върнахме се пак в Принстън. Татко получи пожизнена стипендия от Фондацията за водещи учени.

— Не е ли това моментът, когато хората започват да получават пари само за да седят и да мислят?

— Може и така да се каже — усмихна се тя, отчупи хапка хляб и я натопи в соса. Тоци се засмя. Тя беше чудесна.

Той натопи своето парче хляб, като внимаваше да не окапе ризата си със сос.

— Сега, щом като играя ролята на Шерлок Холмс — той избърса устата си със салфетката, — бих казал, че майка ти не е англичанка. Прекалено хубава си за стопроцентова британка.

— Небеса! — каза тя със силна ирония. — Искаш да кажеш, че циганската ми кръв толкова бие на очи?

— Циганска?

— Руска циганка. От Украйна.

Тоци сдъвка още едно парче хляб и кимна. Циганска кръв… Чувстваше се малко виновен за това, което мислеше, но не можа да устои.

Дуетът изведнъж стана много шумен, завършвайки „Тарантелата“ с драматично кресчендо, като акордеонът караше приборите да дрънчат. Киантите се тресяха. Тоци се чувстваше като на италианска сватба.

— Какво е това — италианска сватба? — попита тя през шума.

Тоци сви рамене. Тя наистина беше страхотна.

— Сега ще направим почивка — каза китаристът с уста, долепена до микрофона, — но след малко ще продължим с цяла подборка, посветена на господин Синатра. Добре ли е?

Няколко души аплодираха. Един възрастен тип, седнал зад златиста планина от пържени калмари, зачука с ножа си по чашата с вода.

— Изгарям от нетърпение — каза тя, извъртайки очи към тавана.

Много зле. Всъщност Тоци харесваше Синатра, но тези двамата можеха да променят вкуса му.

— Извинявай за програмата. Идвам тук заради кухнята.

Тя отпи от виното.

— Не е нужно да се извиняваш, знам как е. Колкото по-лепкав е един ресторант, толкова по-добра е храната. Знам няколко заведения в Трентън съвсем като това.

Възжилавият сервитьор дойде да вдигне чиниите и да остави салатите. Изглежда, беше роднина на акордеониста.

— Всичко в ред ли е? — попита той.

— Прекрасно — кимна Тоци.

— Някакви желания към оркестъра? Искам да кажа — след подборката на Синатра.

— Знаят ли „Когато луната блесне в очите ти като голяма пица“? — запита Роксан.

— Ама разбира се. — Келнерът се ухили като булдог. Явно също мислеше, че тя е страхотна. Вдигна купата с мидените черупки и се оттегли.

— Е, тази трябва да я изкарат добре — каза тя с конспиративен блясък в очите.

Тоци отпи от виното и си спомни истинското име на песента — „Това е любов“. Реши да не търси намеци и символи, поне засега.

— И така, Роксан, след като беше толкова добра да ми бъдещ съпруга по време на срещата, иска ми се да ти върна услугата, като ти помогна по твоя проблем с японските гувернантки, ако мога.

Тя въздъхна дълбоко и подпря бузата си с длан:

— Не знам какво да правя. Както вървят нещата, няма да издържа и три месеца.

— Разкажи ми.

— Няма кой знае какво за казване. Подбиват ми цената. Не знам точно колко взимат японките, но трябва да е по-малко от нас, понеже ни откраднаха целия бизнес.

— Откъде се вземат?

Тя сви рамене: