Антъни Бруно - Лоша кръв

Продължаваха да се упражняват, като повтаряха отново и отново хватката, и не след дълго Тоци започна да усеща, че наистина я усвоява. Повечето пъти успяваше да се отдръпне, а на няколко пъти помисли, че почти я е научил, хвърляйки Крис, без да употреби много енергия, като просто използваше силата от атаката на Крис срещу самия него.

— А сега какво ще кажеш за малко по-реалистични удари, Майк? — каза Крис. — Прави се, че наистина те е яд на мен, че действително искаш да ме удариш.

— Добре — отвърна Тоци. Той зае позиция, твърдо решен този път да не спира ръката си. Крис знае какво прави, ще се отдръпне. Сега ще бъде истинско.

Тоци направи крачка напред, стъпвайки леко. Погледна Крис в очите, кимна и изстреля юмрука си с всичка сила към корема му. Крис отново се отдръпна, сграбчи го за китката и използвайки неравновесието му, завъртя силно. Тоци падна с трясък по гръб върху тепиха и макар да бе подгънал крака си надолу, пак се удари толкова силно, че му издрънчаха ребрата.

Крис стоеше над него и клатеше глава.

— Какво има? — попита Тоци.

— Не беше както трябва. Може ли да опитаме пак? От същата страна.

— Не било както трябва… Добре, както кажеш.

Тоци стана и нанесе същия удар. Крис го просна долу с шумно тупване. Този път май беше малко по-силно.

— По-добре ли е? — изпъшка Тоци, подпирайки се на лакти.

— Да, усещам, че беше по-добре. — Крис изглеждаше доволен. — Твой ред е.

Тоци бавно се вдигна на крака с решението да направи най-доброто изпълнение на идиотското Коте Гаеши, което някой е виждал от новак. Наистина мислеше, че ще успее този път. Можеше да изпълни цялата техника, без да се съсредоточава в детайлите на всяко отделно малко движение. Зае позиция, изправен в ханми, очаквайки Крис да замахне за удара. Крис сви ръка в юмрук. Тоци бе готов. Крис започна да се движи напред. Вече го чуваше как се тръшва на тепиха. Хайде. Сега…

— Хай — извика Нийл-сенсей откъм предната част на залата.

Крис незабавно спря атаката си и се поклони на Тоци:

— Благодаря ти, Майк.

— А… да, благодаря. — Тоци се чувстваше като ограбен. Всички се втурнаха по местата си и насядали на два реда в сейдза, очакваха Нийл-сенсей да започне следващата техника. Тоци погледна към Крис и се намръщи. Беше подготвен. Чувстваше, че този път ще го направи както трябва. Направо го измамиха. Дявол да го вземе.

Тоци седна бавно на колене. Можеше да го направи, по дяволите. Следващия път. Прехвърли теглото си върху петите и моментално бедрата го заболяха. Нийл започна да показва. Следващия път. После усети, че по прасеца му запълзяват мравки. Мамка му! Измъкна краката си, седна на задник и бързо започна да масажира схванатото. Да… може би следващия път.

— Няма ли подсладител? — попита д’Урсо. — Няма ли още подсладител, Мишел?

— Ще го донеса — каза тя и се върна в къщата.

Всички бяха на терасата и пиеха кафе. Тоци веднага разпозна д’Урсо по снимките, които бе виждал в картотеката на ФБР. Поддържана стоманеносива коса, фигура като издялана от гранит, гладките европейски дрехи — не може да го сбъркаш.

Младежът, който се опита да му се скара в събота, също пиеше кафе там горе. Тоци дочу д’Урсо и жена му да го наричат Боби. Днес бе облечен в доста модерен свободен тютюневокафяв костюм. Носеше ризата си със закопчана яка без вратовръзка. Истински господин „Последна Дума на Модата“ е този Боби, който и да е той.

Госпожа д’Урсо бе жена с нервен вид, дребничка, с тънки малки китки, които заплашваха всеки момент да се прекършат. Имаше буйна руса коса с цвят на мед и, изглежда, се гримираше като за бал още със ставането сутрин. Изглеждаше почти като онези неотразими кучки от едновремешните пиески, които непрекъснато дърпат конците на другите и карат всички останали герои да изглеждат жалки, само дето зад всичкия грим се криеха очи на изплашен заек. Изведнъж Тоци се замисли дали зайците, които се използват за изпробване на гримове, в крайна сметка заприличват на Мишел д’Урсо.

От мястото, където беше сега — коленичил в лехите, ограждащи задната страна на къщата, — Тоци не виждаше много през храстите, но ги чуваше доста добре, макар че щеше да е къде по-лесно, ако можеше само да посади едно микрофонче под терасата и се върне в колата да подслушва. Само че Тоци нямаше как да изпише оборудване, без Айвърс да разреши, а знаеше, че той изобщо не би повярвал на тази история. Щеше да обезумее, ако Тоци му разкаже за японските детегледачки. Колко хубаво е да си имаш шеф, с когото можеш да си приказваш.