Антъни Бруно - Лоша кръв

Селма спря, за да поклати глава, и въздъхна отново:

— Толкова беше, дванайсе без десет. Гледам ги, двамката се качват в нашия крайслер — на който между другото оставаха още само седем вноски и почти всичко беше изплатено от моя милост, — та ги гледам да потеглят дявол знае закъде. Повече не ги видех и двамата. И колата също. А беше хубава кола. Надевам се, че му е отровила живота — тя въздъхна отново и се загледа в пространството.

— Това е ужасно — каза Тоци. Като че ли му беше неудобно. Сигурно се чувстваше виновен, че е обезпокоил жена с такива проблеми заради нещо толкова досадно като руската салата. Баламурник.

Гибънз отхапа от пастрамите и я загледа, докато дъвчеше:

— Преди колко време се случи това, Селма?

Тя фокусира очите си върху тези на Гибънз и ги присви от желание за мъст:

— Никога нема да забравя. Беше един хубав слънчев петък през април. Хиляда деветстотин седемдесе и втора.

— Животът е суров, Селма — каза Гибънз.

През седемдесет и втора той още имаше коса на челото. А също и Руди вероятно. Той погледна насреща към Тоци, който се мъчеше да изглежда, че съчувства, докато в действителност желаеше само да си отиде и да ги остави да се хранят. Сега доволен ли си, задник такъв?

— Руди не може да го забрави, а? — загрижеността на Тоци звучеше неубедително.

Селма рязко завъртя глава и за малко да извади окото на Тоци с единия от моливите.

— Забравя ли се такова нещо? Възможно ли е? Брат ми заслужаваше по-свестна от нея. Беше хубав мъж, можеше да се оправи по-добре.

— Я кажи, Селма — на Гибънз вече му беше писнало от битовата пиеска, — ще имаш ли нещо против да напълниш още кафе, когато ти се удаде случай?

Изведнъж тя като че възвърна сетивата си.

— О, разбира се, сладурче, извинявай. Само дето малко се отнасям, когато говоря за…

— Да, знам. — Той я прекъсна, преди да е започнала отново.

Тя трудно се измъкна от тапицираното с кафява изкуствена кожа сепаре и се изправи, побутвайки прическата си отзад.

— Веднага ще се върна с нова каничка.

— А ще донесеш ли на този приятел малко руска салата за сандвича? — извика Гибънз след нея и добави тихо: — Преди да е припаднал от глад.

— Много си отзивчив, Гиб. Дамата излива душата си, а ти се тревожиш единствено за кафето си.

— Слушал съм я тази история и преди. Между другото, ти я извика тук, защото не ти е донесла проклетата руска салата.

Селма се върна с огнеупорна каничка кафе и картонена чашка с руска салата за Тоци.

— Заповядайте, момчета. Всичко точно ли е сега?

Гибънз вдигна поглед към нея:

— Да, точно е.

— Благодаря, Селма — каза любезно Тоци, опитвайки се да компенсира грубото отношение на партньора си.

— Пак заповядайте. — Тя се обърна и се заклатушка към следващото сепаре да разнесе останалите поръчки.

— А сега — каза Гибънз, докато сваляше фолиото от малката пластмасова чашка със сметана и я изсипваше в кафето си, — раздухай пак тези врели-некипели, които се опитваше да ми пробуташ, преди да започнеш скандалчето с руската салата.

Тоци се намръщи:

— Слушай, знам, че го мислиш за абсолютна помия, но аз ги чух да говорят за това. Бях там, легнал по корем между храстите. Д’Урсо внася роби от Япония.

Гибънз отпи от кафето:

— Не вярвам, Тоци.

— Защо? Та аз срещах японски детегледачки из целия Милбърн, Роксан Ийстлейк — жената от агенцията за гувернантки, за която ти разправях, ми каза, че ги предлага съпругата на д’Урсо. Чух ги също да говорят за якудза — японската мафия.

Гибънз затвори очи и поклати глава. Пак старата песен. Първо беше дяволският култ, после каратист убиец, а сега якудза. Гибънз реши даже и да не коментира.

— И пак не вярвам в тая глупост за търговия с японски роби. Няма логика.

— Защо?

— Защото Япония е богата страна и там всичко е скъпо. Ако купуваш роби, ще искаш да ги вземеш евтино, нали? Ще ги купиш от някоя съвсем бедна страна от Третия свят, така ли е? Не от държава, в която една пържола струва осемдесет долара. Прав ли съм?

Тоци избърса устата си. Започваше да се отчайва. Всяка логика, която не пасва с неговото виждане за нещата, го довеждаше дотам.

— Само знам какво чух.

— Тогава защо не отидеш да кажеш на Айвърс?

Сега Тоци го гледаше кръвнишки. Гибънз се ухили като крокодил. Знаеше защо.

— Е, не можеш да кажеш, че човекът не те предупреди, Тоц. Щом си имал основание да вярваш, че в къщата на д’Урсо става нещо, защо не си поискал електронно подслушване? Ще бъде адски щастлив, като чуе, че си пропълзял зад храстите да подслушваш д’Урсо, без да запишеш нищо, което да използваме срещу него в съда. Кълна се в бога, Тоци, от ден на ден ставаш по-умен.