Антъни Бруно - Лоша кръв

След като Тоци стана, тя се обърна към Гибънз и отново пусна начервосаната си усмивка. Петдесет сестри обслужват този етаж, някои от тях наистина могат да ти вземат акъла. Гибънз не можеше да си обясни защо го харесваха все грубоватите.

— Взехте ли си хапчетата след обяда, господин Гибънз?

— Да. — Наложи се да пусне три пъти водата, докато потънат тези проклетии в тоалетната.

— Добре. Ето ви предписаното. — Тя му подаде малко кафяво пластмасово шише. Приспиващите обезболяващи.

— Къде е докторът? Мислех, че той трябва да ме изпрати.

— Доктор Липскомб беше повикан на адрес, но не се тревожете. Вече е подписал документите ви за изписване. — Голямата червена усмивка кръжеше над него като птеродактил.

Той върна усмивката с оголени зъби:

— Ясно.

— Освен това не бива да управлявате автомобил, докато вземате лекарствата, или да работите с тежки машини.

— Ясно. — „Ескалибур“ тежи само около кило.

— Сега да погледнем тук. — Тя запрелиства страниците в бележника си. — В счетоводството имат пълни данни за вноските ви в „Синият кръст“ и „Синият щит“. Добре. Значи всичко, което трябва да направите, е да подпишете тук… И тук, и сте съвсем свободен.

Гибънз пое химикалката от топчестите й пръсти с рубинени нокти, надраска името си срещу двете кръстчета и й върна тефтера.

— Чудесно. Сега искам да си почивате. Лежете колкото може повече, не се притеснявайте и слагайте яката винаги когато ставате или седите. Най-добре е да си стоите само в леглото и да се подпирате хубаво с възглавници. Винаги осигурявайте на горкия си врат колкото може повече опора. Не бихме желали да се видим пак тук, нали? — Тя се разливаше като топящ се плодов сладолед върху горещ сладкиш. — Ей сега ще дойде санитар да ви изпрати. Довиждане.

Тя се завъртя на пръсти като Оливър Харди и пак като локомотив изхвърча през вратата.

— Санитар? За какво?

— За да те свали долу в стол на колела — каза Тоци.

— Това е свързано със застраховките. За да не паднеш и си строшиш врата, докато си още в сградата.

— Майната му. Хайде да тръгваме. — Гибънз се надигна от стола.

— Добре, а… къде отиваме? — Тоци въобще не се помръдна.

— Вкъщи. Къде другаде, по дяволите, да отида?

— О… — Тоци закима в празното пространство. — Добре. Само си мислех…

— Мислеше си какво?

— Ами снощи говорих с Лорейн и тя като че ли се надяваше, че ще отидеш в нейното жилище поне за няколко дни. Разбираш ли, да се възстановиш. Мога да те откарам там още сега. Имам време.

— Да се възстановявам, а? Така ли ти каза? Имала е предвид да се пенсионирам.

— Не, не точно…

— Знаеш ли, вие двамата ме побърквате. Едно сътресение и няколко натъртени прешлена и изведнъж ставам метал за вторични суровини. Всеки път, когато идваше тук, физиономията й говореше „О, бедното ми старо кученце“. Постоянно подмяташе, че може би трябва да се откажа от работата и да си гледам пенсията. Сега те е хванала да работиш за нейната кауза. Е, ако мислиш, че съм свършил, майната ти и на тебе, Тоци.

— Хей, не ти казвам да се пенсионираш. Обаче мисля, че веднъж трябва да се съобразиш с Лорейн. Тя те обича, тъп задник такъв. Тревожи се за теб. Просто изкарай уикенда там. Зарадвай я.

— С тези шантави тревоги се превръща в бабичка. Обаче, ако мисли, че ще направи старец от мен, по-добре да си помисли пак.

— Добре, съгласен съм, че е малко досадна с това, но е вярно и че се поболя от тревоги с теб. Знае колко ум имаш. Знае, че няма да се пазиш. Просто иска да се пооправиш, това е всичко.

— Аз съм добре и сега и се връщам на работа. Утре.

— Не ставай глупак. Отпусни се за няколко дни.

— Дискусията свърши. Повече не искам да говоря за това. Случаят е приключен. — Гибънз се наведе да вземе куфарчето и усети отново онези кабари.

— Остави това, аз ще го занеса.

— Мога да се оправя.

— Мадона, какъв твърдоглавец!

— Задръж си лигавите сценки, а? Да тръгваме.

— Чакай за минутка. Утре е събота. Къде ще се върнеш на работа?

— Не съм глупак, Тоци. Известно ми е, ме не ми работят всичките цилиндри. Няма да се презорвам.

— И какво ще правиш?

Гибънз въздъхна отегчено:

— Ще седя в колата си с бинокъл в ръка и ще наблюдавам къщата на д’Урсо, ето какво ще правя. Ще си сложа яката, ще взема някоя друга възглавница — все едно съм вкъщи на дивана. Според всичко, което ми каза, смятам, че тук има някаква степен на неотложност и някой трябва да направи поне символично усилие да прегледа дома на този тип, който държи шестдесет роби заключени зад фабриката си. Не мислиш ли така?