Антъни Бруно - Лоша кръв

Чак не му се вярваше колко прилича на майка си, когато я хванеха бесните. Все едно разговаряше с леля Филомина — друг голям душевадец.

— Преди всичко, Лорейн, следенето на дома на д’Урсо беше негова идея, не моя. Аз се самопоканих да отида с него, за да мога да го наблюдавам заради твоето спокойствие. Разбра ли ме? — Като че ли си нямам друга работа.

— Е, аз не съм спокойна.

— Чуй ме. Всичко, което ще правим, е да седим в колата му и да наблюдаваме къщата на онзи мафиот, и толкова. Ще си носи шината за врата, ще си вземе възглавници. Може да си легне на задната седалка, ако се измори. Ще бъде същото, като да си стои вкъщи на дивана.

— Това са дивотии, Майкъл, и ти го знаеш. Ще бъдете в един богопротивен квартал в Нюарк или някъде другаде и ще си търсите белята.

— Не е вярно. Ще бъдем в едно приятно богато предградие, което е толкова тежкарско, че дори не можеш да видиш хора да разхождат кучетата си. Повярвай ми, нищо няма да му се случи. Гарантирам ти.

— Как можеш да гарантираш нещо? Ти обеща да го доведеш тук, а не го направи.

Да, лельо Фил.

— Къде точно ще бъдете утре? — продължи тя. — Искам да знам.

— Разбираш, че не мога да ти кажа това.

— Дявол да те вземе, Майкъл. Как можеш да се държиш така с мен? Сменявала съм ти посраните гащи, за бога. Защо постъпваш така с мен?

Не знам, лельо Фил. Сигурно съм много лош.

— Теб обвинявам за това, Майкъл. Ако не беше ти, нямаше да му дойдат тези безумни идеи. Той се опитва да се равнява с теб. Това ти е ясно, нали? На неговата възраст той не бива изобщо да се занимава с оперативна работа.

Съветвам те да му го кажеш в очите.

— Лорейн, мисля, че твърде много преувеличаваш нещата.

— Свършвам с приказките, Майкъл. Направих всичко възможно. Това, което мога да кажа, е, че ако утре той пострада, ще търся отговорност от теб. Това е всичко.

Чудесно.

— Не се тревожи, Лорейн. Няма да пострада.

— Ще ми се наистина да вярвам в това. — Тя затвори телефона.

Тоци погледна слушалката и въздъхна:

— Лека нощ, лельо Фил.

Страхотно. Сега и двамата му се сърдеха. Гибънз си мислеше, че той се е съгласил с Лорейн за необходимостта да си вземе малко отпуск за възстановяване и да преразгледа решението си за пенсията. Лорейн пък беше сигурна, че той не дава пет пари за здравето на Гибънз, че всичко, което го интересува, е да си поиграе пак на стражари и апаши със старото приятелче. Опитай се да бъдеш добър, и веднага ставаш лош. Ега ти.

Той се излегна на новото легло и се загледа в тавана. Беше приятно и твърдо, но миришеше на ново. Направо му призляваше от тази нова миризма. Хвърли едно око на часовника си. Беше само шест и половина. Роксан си бе отишла в офиса след пристигането на леглото. Беше оставила бележка с покана да отиде в нейната квартира тази вечер, за да гледат конкурса „Мис Галактика“. Той се обади, че ще пропусне конкурса, но обеща да я вземе около единадесет и да я изведе някъде да хапнат сандвичи или нещо друго. Още не можеше да повярва, че обича да гледа конкурси за красота.

Той наблюдаваше сенките по стените и протегна краката си, докато чу глезените да изпукат. Още го боляха от седенето в сейдза. Някои можеха да седят така безкрайно. Нийл Чейни може. Онзи тип Маширо сигурно също може и без съмнение — на гол под. Сигурно така прави, когато се упражнява със сабята или други неща. Трябва да е голям катил. Гибънз никога не се дава на когото и да е, но този Маширо явно се е справил набързо с него. Тоци погледна към сгъстяващия се мрак от външната страна на прозореца и се запита какво ли ще трябва да стори, ако се наложи да мери сили с Маширо. Естествено, да застреля това копеле. Обаче Гибънз не е имал възможност да го гръмне. Маширо най-напред му е отнел пистолета. Как можеш да победиш този тип, ако трябва да се биеш сам с него без оръжие? Спомни си за бледото безжизнено лице на Гибънз, докато лежеше в полусъзнание в болницата и мониторът пукаше над леглото. Тогава Тоци го почувства — в дъното на стомаха си, като малък нагъл вирус, проникващ в организма му. Страх. Не беше свикнал с това чувство и не му харесваше, че го има. Пак погледна часовника си, после стана и се пресегна за маратонките на пода. Реши да се поразходи.

Той разпозна самотния чифт джапанки в края на тепиха още с влизането си в „дожо“-то. Там беше Нийл Чейни. Упражняваше се сам с дървения меч — бокен, — застанал на едно място, като се обръщаше във всички посоки и нанасяше посичащи удари с меча. Тоци се сети, че това наподобява друго упражнение от айкидо, което правеха — вдигаш ръцете си нагоре и после ги спускаш от едната страна, като упражнението се повтаряше с обръщане в осем посоки. Беше чувал японското му наименование, но не можеше да си го спомни.