Антъни Бруно - Лоша кръв

Обърна се да си върви и тогава се сети за уотчмъна:

— Между другото оставих телевизора ти ей там, върху онази купчина кашони.

Маширо се поклони и Нагаи си тръгна. Стъпките му тракаха по бетонния под. Докато ходеше, погледна назад през рамото си и видя, че Маширо отива да прибере телевизора.

Взря се в увисналия над всичко Ямашита. Духът-пазител. Нагаи сви рамене и се насочи към вратата. Кой знае? Може и така да е.

Докато минаваше по тъмните дълги пътеки между натрупаните високо палети със сандъци и кашони, на Нагаи изведнъж му се стори, че е чул нещо — слаб глас, идващ отзад. Той спря и се заслуша, после погледна часовника си. Да, разбира се, кой друг би могъл да бъде? Маширо харесваше „Летърман“. „Пълно е с добри глупаци в това шоу“ — обичаше да казва той.

Лорейн бързаше надолу по стръмния тротоар, острият вятър я буташе отзад и завихряше косата й в лицето, докато се озърташе за номерата по фасадите на магазините и търсеше 49. Навсякъде около нея имаше хора, тръгнали да свършат обичайните за съботното утро задължения в едно предградие — голямо движение около супермаркета и магазина за домашни потреби. Една тайфа момчета пробягаха покрай нея като зли духове и вкупом се заблъскаха и заръгаха с лакти, за да минат през вратата на малък магазин с разнообразни стоки по-надолу, на чиято витрина бяха окачени десетки пластмасови и гумени маски, каквито децата слагат в деня преди празника Вси светии. Тя спря да погледа. Повечето от героите, които изобразяваха, бяха нови за нея, но разпозна няколко — Дракула, Фред Флинтстоун, Скелетор, Смърфовете, Чарли Браун и Люси…

Проклет да е.

Тя фокусира поглед върху собственото си отражение във витрината. Вятърът развяваше кичури коса пред подпухналото й лице. Имаше сенки под очите и изглеждаше толкова изморена, колкото и се чувстваше. Беше обула чифт разтеглени джинси, които трябваше да бъдат изпрани още миналата седмица, а раменете бяха провиснали от изтощение под старата груба вълнена риза на едри черно-бели карета, облечена набързо тази сутрин, когато й хрумна идеята да дойде в Мейпълууд. Тя се взираше в запуснатия си вид на фона на тези противни пластмасови физиономии и се видя като злата вещица на Дивия Запад. Ако беше вещица, то вината е негова. Гибънз я превръщаше в стара кукумявка, кучият му син.

Малко момиченце с къси, рижави плитки излезе от магазина, хванало се за ръката на баща си. То носеше островърха китайска сламена шапка с широка периферия и я притискаше към главата си със свободната ръка, за да не я духне вятърът. Лорейн не виждаше лицето й, само плитките. Момиченцето хленчеше, че вятърът ще го отнесе, а таткото го уверяваше, че няма да позволи това да се случи, само да върви. Не обърнаха никакво внимание на Лорейн, докато минаваха покрай нея.

Тя прехвърли поглед през улицата и започна да се взира във витрините отсреща в търсене на номера. Огледа бегло читалнята „Крисчън Сайънс“ и магазина за канцеларски материали в съседство и тогава го забеляза — номер 49, върху стъклената врата между магазините в партера на двуетажната сграда от жълти тухли. Бръкна в горния джоб на ризата си и извади оттам листчето хартия с информацията, която беше преписала набързо от телефонния указател: академия „Ийстлейк“, Мейн 49, стая 22.

Лорейн отмести косата от лицето си и притича през потока коли, забързана към стая 22. Тя хапеше устната си, докато тичаше. Дано да си там!

Нахълта през стъклената врата, изкачи стълбите и тръгна по посока на стрелките към академия „Ийстлейк“. Когато стигна до вратата, тя чу музика отвътре. Звучеше като концерт на Вивалди — много игрива и отривиста. Тя почука на вратата, изчака, пак почука, а после се самопокани. Повече няма да позволи на никого да я баламосва.

Чакалнята беше празна. Тръгна към музиката в съседната стая, където Роксан седеше зад бюрото, загледана през прозореца, с крака на радиатора. Музиката идваше от стереоуредба, качена заедно с книгите на висока етажерка.

— Здрасти.

Главата на Роксан рязко се обърна, а очите й бяха широко отворени от уплаха. За момент тя се втрещи в Лорейн. Не беше съвсем приветлив поглед.

— Божичко, изплаши ме. — Роксан стана и спря музиката. Изглеждаше, като че иска да бъде сама.

— Извинявай, че ти се натрапвам така, но както вероятно виждаш, почти съм обезумяла.

— Нещо не е в ред ли, Лорейн? Мога ли да помогна?

В гласа на Роксан имаше студена официалност, някакво строго безпристрастие, каквото вероятно предлагаше на клиентите си. Не беше онази нежна кошута, която срещна в болницата. Нещо я тревожеше.