Антъни Бруно - Лоша кръв

Д’Урсо се беше облегнал наляво върху сивия кадифен диван с преплетени пръсти върху коляното на преметнатия му крак. Франчоне седеше на страничната облегалка на дивана, надвесен над шурея си. Имаха вид, сякаш гледат някакъв скапан филм, все едно че не ги интересуваше. Какво можем да направим с една глупава касета? Хлапето е било готово да се погрижи още тогава, на място, но д’Урсо го е спрял. Тъп задник. Хлапакът не е трябвало да слуша д’Урсо, а да убие човека на ФБР. Но Хамабучи няма да вини това хлапе, което ми е изпратил, няма да обвини и хората на Антонели. Не, той ще обвини мен, а от това ще възникнат проблеми. Проклети да са всички!

Нагаи премести поглед към д’Урсо. Нула реакция. Какво, по дяволите, става с него? На екрана онзи от ФБР се почеса по главата, изтегна се, после погледна направо в камерата и сбръчка грозната си физиономия. Да го вземат дяволите. Той вече трябваше да е мъртъв. Мъртъв!

— Името му е К. Гибънз — каза д’Урсо. — Така пише на картичката му.

Д’Урсо му показа визитната картичка, която човекът от ФБР беше дал на дебелия Джо.

Нагаи разгледа картичката и после вдигна очи към д’Урсо.

— Още не мога да разбера защо не сте го убили. Имали сте възможност. Моят човек е бил готов, защо си го спрял? — Искаше му се да кресне на д’Урсо, но беше в такова състояние, че нямаше сили.

— Опитах се да ти обясня, Нагаи, но ти не ме слушаш. Хрумна ми откачената идея, че можем да натопим Антонели — ФБР да го закове с тази история с робите, което ще отстрани конкуренцията, когато ние започнем, но после размислих. Няма да се получи. Прекалено пряко съм ангажиран. Ще ме прилапат далеч преди да стигнат до него. Идеята беше хубава, но напълно неосъществима.

— Тогава защо седим тук и гледаме телевизия? — Нагаи протегна ръка към петдесет и четири сантиметровия екран на сонито. — Да тръгваме да намерим този тип и да се отървем от него, преди да се е разприказвал.

Франчоне започна да се смее като клокочещ прегрял радиатор, а раменете му подскачаха нагоре-надолу:

— Хей, Нагаи, не знам как се справяте в Япония, но тук не можеш да стреляш по федералните агенти просто ей така. Да стреляш по ченгета въобще не е тарикатлък. Много се ядосват, когато гръмнеш някой от тях, и тогава започват да късат топки.

Господин Всезнайко. Глупаво хлапе. Ние не се страхуваме да стреляме по ченгета.

— Бих искал да застрелям теб, боклук такъв — измърмори Нагаи на японски.

Д’Урсо свали крака си и се наведе напред с обърнати нагоре длани:

— Знам, че си бесен, Нагаи, но чуй ме. Така или иначе не можехме да го очистим там.

— Защо не?

— Мислиш ли, че в службата на този тип не са знаели къде е? Ако не се появи ден-два, ще проследят движението му до паркинга. Тогава наистина щяхме да загазим.

— Ние и сега сме загазили! Твърдя, че щеше да е по-просто да го убием тогава. Ако някой дойде да го търси, онзи дебел задник Джо можеше да каже — да, приятелят им Гибънз е идвал, но си е отишъл. Само толкова. — Нагаи усещаше, че бузите му горят.

— Ти наистина не знаеш какво представляват тези хора, Нагаи. Мислиш, че ФБР просто ще си тръгне само защото някакъв лигав дебелак от паркинга им казва, че техният човек си е отишъл. Не е много вероятно.

Д’Урсо се усмихваше. За какво, дявол да го вземе?

В корема на Нагаи пропълзя спазъм. ФБР ще разкрие търговията с роби и Хамабучи ще обвини него. Д’Урсо продължава да говори колко добре ще си сътрудничат, но още нищо не са подготвили. Те не могат да го опазят от Хамабучи. Всичко трябва да върви гладко, преди да се отцепят от босовете си. Искаше да изчака възможност да измъкне децата си от Япония, преди да са направили своя ход. Нагаи пак усети това пристягащо чувство в дъното на гърлото. Сега вече той никога няма да види децата си. Хамабучи ще се погрижи за това. Във въображението му изникна снимката на Хацу, Кенджи и бебето, която държеше в портфейла си. Не… не може да допусне това… стига да е по силите му.

Д’Урсо се облегна и протегна ръце напред:

— Слушай, Нагаи, виждам, че много се притесняваш, но единственото, което можем да направим в момента, е да го забравим.

— Не те разбирам. Дори не се тревожиш.

— Естествено, че се тревожа, но не можем да действаме прибързано. Считаш, че този Гибънз е разбрал всичко за робите. Обаче какво има той? Парче маркуч и кутийка от кола. Какво е това? Нищо. Аз наистина не мисля, че имаме причина да се тревожим в момента. Ако се върне и започне да задава още въпроси, да сочи с пръст… е, тогава ще се наложи да съчиним нещо. — Той вдигна поглед към шурея си. — Нали, Боби?