Антъни Бруно - Лоша кръв

Тогава някой излезе оттам и се запъти към него много забързано. Когато фигурата се приближи, Гибънз успя да определи, че това е мъж с голям корем и остатък от дебела пура в устата, който се мъчеше да се пребори с разстоянието. Начинът, по който бягаше, създаваше впечатлението, че се опитва да заобиколи огромното си шкембе, но това се оказваше досадно препятствие. Изглежда, не тичаше много често.

— Хей, хей, хей, какво става там, какво става? Какво мога да направя за вас, приятелю?

Онзи беше останал съвсем без въздух, задъхваше се през стискащите пурата зъби. Той разкопча ципа на зеленото подплатено с вата яке и разкри камилския си корем. Копчетата на кафявата му фланелена риза агонизираха, мъчейки се да останат на местата си. Беше истинска скица. Сигурно е зет на някого, който има влияние в профсъюза. Това е начинът този тип хора да получават такъв тип леки длъжности, което пък е начин да направят този тип шкембета.

Гибънз не каза нищо, само вдигна легитимацията си. Онзи я гледаше и мигаше. Държеше шкембето си като плажна топка и го масажираше с разтворени пръсти.

— Специален агент К. Гибсън — прочете на глас. — А К-то какво замества?

Гибънз го зяпна:

— Гибънз, не Гибсън, а за К-то не се притеснявайте. — Тъпанар.

— Окей, окей, окей. — Дебелакът сега се взираше и мигаше като откачен. — Та какво мога да направя за вас, г-н Гибсън? Какво мога да направя за вас?

Гибънз затвори очи. Не си струваше усилието.

— Искам да поразгледам наоколо.

— Ъхъ — настъпи дълга пауза. — Да разгледате за какво?

Гибънз го погледна втренчено. Още една дълга пауза.

— Нямам право да ви кажа, господин…

— Джанела. Джо, казвайте ми Джо. — Той се усмихна и потри шкембето си. Когато се усмихваше, очите му изчезваха някъде в дебелото лице. — Търсите нещо, а? И к’во търсите? Джими Хофа 19 19 Американски синдикален лидер, свързан с мафията. — Б.пр. ?

— Знаете ли къде е той?

— Не, не, разбира се, не. Беше само майтап. Майтап, знаете. — Джо изглеждаше нервен.

— Виж, Джо, хайде да ти обясня всичко, окей? Аз съм от ФБР, а ти не си. Това те поставя в неудобно положение, защото, ако не се разкараш от мен и не ме оставиш да си гледам работата, мога да те обвиня в създаване на пречки пред правосъдието и да те арестувам като заподозрян съучастник в каквото и да е онова, което разследвам и за което ти казах, че не мога да ти кажа. Така че ти ми блъскаш топките сега, обаче аз наистина ще изритам твоите по-късно. Разбрахме ли се?

Джо започна да кима като марионетка, тресейки главата и раменете си нагоре-надолу, докато казваше едно непрекъснато „ъхъ, ъхъ, ъхъ“. Гибънз искаше да го фрасне в окото, понеже знаеше, че този тлъст лигльо се опитва да го мотае.

— Вижте, господин Гибсън, вярвам, че сте това, за което се представяте, ама само да предположим, че не сте. Искам да кажа, че доколкото знам, можете да бъдете нещо като шпионин на някоя фирма, разбирате ли? Значи другите автомобилни компании непрекъснато се опитват да провалят конкуренцията. Правят малки дупчици по тръбите на спирачките, малко захар в резервоара, та да залепнат клапаните. Разбирате за какво приказвам, нали?

Гибънз искаше да препарира този тип по най-лошия начин, но беше достатъчно разумен да не го стори. Щяха да предявят такива обвинения срещу Бюрото, че да направят невалидни всички улики, които можеше да открие тук. Ох, къде са добрите стари времена, когато Дж. Едгар командваше парада, когато законът не се изправяше на пътя на справедливостта. Той захапа език и бръкна за портфейла си, откъдето извади визитна картичка.

— Ето. Обади се на този номер. Това е управлението на ФБР в Манхатън. — Гибънз посочи към небостъргача на Световния търговски център, издигащ се над хоризонта. Джо изглеждаше от онзи тип хора, на които са им нужни нагледни средства. — Помоли ги за потвърждение.

Джо взе картичката и замига срещу нея.

— Хайде — изкомандва Гибънз, — обади се! Аз ще чакам тук. Побързай.

Джо пак започна да кима в своя стил „хъката-мъката“:

— Да, добре, окей. Ще го направя. Веднага се връщам. Само почакайте, господин Гибсън — малко по малко той се обърна и се запъти към бункера, разучавайки картичката.

Гибънз се потри по врата и погледна към будката на охраната. Не можеше да види главата на младежа, само краката му, подпрени на малкото гише. Вероятно дремеше. Този беше типичен Маршъл Дилън. Погледна обратно към бункера и видя как живата плажна топка пухти и пъшка, докато се справяше с разстоянието от четвърт миля, като притичва няколко крачки, после ходом, после пробягва още няколко и пак ходом. Гибънз погледна към забилата око в него видеокамера на стълба. Ще трябва да работи бързо.