Антъни Бруно - Лоша кръв

— Не съм се притеснил. — Сенсеят вдигна черния панталон, вече сгънат в прибран вързоп, и се изправи. Протегна ръката си към Тоци. — Нийл Чейни.

Тоци премести мокасините в другата ръка и се здрависа. Застанал редом до него, той забеляза колко дребен е в действителност Чейни. Изглеждаше някак по-голям, по-страшен, когато практикуваше айкидо.

— Разследвам двойно убийство, при което жертвите са починали от единичен удар във врата, повредил фатално гръбначния стълб. Изглежда, е извършено с някакъв тъп, тежък предмет, но на този етап не изключваме нищо. — Тоци не понасяше начина, по който говори. Приличаше на онези облечени в колосани яки и полиестерни костюми с жилетка ченгета, които не можеше да търпи. Замисли се дали все така ще се изразява. Искрено се надяваше, че няма. Съзнателно се опита да отпусне лицето си, преди да зададе въпроса. — Би ли могъл някой, който владее бойно изкуство като айкидо, да кажем, да извърши нещо подобно?

Чейни сви вежди, обмисляйки въпроса.

— Директен удар във врата? Не, не е айкидо.

— Защо не?

— Айкидо е чисто самоотбранително бойно изкуство. В айкидо никога не започваш атака. Реагираш, когато те атакуват, и използуват агресивността на нападателя срещу самия него. Това, което описвате, повече прилича на контактно карате, таекуондо, у-шу — твърдите бойни изкуства. Някой добре владеещ едно от тези изкуства вероятно би имал способността да убива.

— Но някой черен пояс в айкидо не би могъл да убива даже и да иска?

Чейни сви рамене.

— Зависи от ситуацията, но основната философия на айкидо е миролюбива, така че убийството не бива дори да присъствува в съзнанието на човека. Ако неизбежно трябва да се биеш, то целта е да неутрализираш противника. Да направиш нападателя безсилен с помощта на собствената му агресивност. Причиняването на болка не е в основата.

— Но айкидо може да причини болка.

— Може, но както казах — не това е основата.

— А каква е основата?

Чейни се усмихна:

— С двадесет и пет думи или по-малко? — Поклати глава и продължи да се усмихва. — Не е възможно да се предаде с думи. Вие търсите един хубав триредов енциклопедичен отговор. Не знам откъде да започна.

— Опитайте.

— Добре… нека просто кажем, че основата на айкидо не е в това как да сапунисаш другия, а как да построиш собственото си аз, така че да си способен винаги да се справиш с него. Тя е да се научиш как да стоиш спокойно и отпуснато, но все пак здраво дори и когато те нападнат. И това може да се приложи за всичко в живота, не само в борбата.

Тоци кимна. Не можеше да определи дали този беше фалшив или не. Всичко звучеше малко прекалено като Нова епоха. Но пък видя как Чейни обезоръжава огромния негър и го премята. Сигурно има нещо в тази работа.

Чейни се усмихна с разбиране:

— Май много-много не вярвате в това, нали? Наистина не е възможно да се обясни какво точно представлява айкидо. Трябва да го практикуваш, за да го разбереш. Ако се интересувате сериозно, заповядайте да погледате няколко урока. Наблизо ли живеете?

— А, да. Скоро ще се пренасям тук. — Надявам се.

— Добре. Даже може да ви хареса толкова, че да се запишете. Винаги можем да подхвърлим някой нов бял колан.

Тоци се замисли за момент. Идеята да бъде спокоен и отпуснат го привличаше. Не можеше да си спомни последния път, когато беше истински спокоен и отпуснат. Интригуваше го и идеята да противодействаш на нападение, като използваш инерцията на нападателя против самия него. Беше участвал в много ръкопашни схватки през живота си и знаеше как понякога засилването ти за удар може да те вкара в голяма беля. Освен това, ако предположим, че убиецът от „Бръмбарът на смъртта“ наистина е някой специалист в бойните изкуства, нямаше да навреди, ако вникне в психическата му нагласа, което би могъл да постигне с няколко посещения в дожото на Чейни.

— Да, може би ще опитам — каза Тоци. — Кога са уроците ви?

— Събираме се в осем часа в понеделник и сряда и от четири в събота. Надявам се да се видим… — Чейни се удари с пръст по челото. — Извинете, как казахте, че е името ви?

— Майк.

— Добре, Майк. Ще се видим тук. — Чейни отиде до ръба на тепиха, поклони се, обу чифт жълти джапанки и се запъти към редица стари гардеробчета до задната стена.

Тоци погледна часовника си. Беше осем и двадесет. Мамка му! Замисли се дали дамата в „Елижън — Недвижими“ още го чака. Надяваше се да е там. Много се проточи това търсене на апартамент. Писна му да живее като катунар. Трябваше да намери свое жилище, и то скоро. Скочи в обувките си и се запъти към вратата.