Антъни Бруно - Лоша кръв

Той бръкна в джоба на панталона и измъкна връзка ключове-шперцове, които беше взел от управлението. Запъти се към най-близкия ред коли — модел „Акорд“ с четири врати — и бързо намери ключа за „Хонда“ във връзката. Той хвърли бърз поглед към краката в будката и дебелака в далечината. Бързо завъртя ключа в бравата на багажника на кафявочервен седан със съзнанието, че няма много време. Живата плажна топка щеше да се върне в бункера след минута. Гибънз си го представяше как се сгромолясва в скърцащ канцеларски стол до разпиляно метално бюро, вдига телефона и започва да набира номера, след това поглежда към паното от черно-бели монитори точно насреща му и вижда как нахалното ченге рови из багажниците.

Гибънз поразклати ключа и накрая успя да отвори багажника. Огледа го бързо, повдигна постелката и провери гнездото за резервната гума, веднага хлопна капака и се премести на следващата, този път опушеносива кола. Знаеше, че това е незаконен обиск, но не му пукаше. Да издействаш разрешение беше направо гъзоболие — докато намериш съдия да го подпише, в девет от десет случая или това, което търсиш, вече не е там, или следствието те е отвяло в друга посока. Гибънз предпочиташе да пазарува на едно място.

— Мамка му!

Багажникът на опушеносивия „Акорд“ също беше празен. Той прескочи няколко коли от редицата и се захвана с една сребриста. Джо още не беше стигнал до бункера. Сега се опитваше да поддържа бърза крачка. Гибънз продължаваше да се вижда на мониторите — многобройни изображения от различен ъгъл. Май че трябваше да вземе разрешително.

Той отвори багажника и очите му се събраха, когато забеляза свит на топка спален чувал и една от онези шумящи найлонови торбички. Торбичката беше пълна. Той разрови набързо отгоре и намери опаковки от алуминиево фолио, найлон и целофан, както и няколко празни кутийки от кока-кола. Първоначално не забеляза нищо необикновено, понеже кутийките изглеждаха като съвсем нормални червено-бели опаковки от кока-кола. И тогава забеляза дребния страничен надпис върху едната. Беше с японски йероглифи.

Гибънз захапа вътрешната страна на бузата си. Може би тези японски работници в автомобилното производство не са чак толкова идеални, както постоянно ги показват по телевизията. Сигурно и те се осират както всички останали по света, само че го правят в багажниците на колите.

И тогава вниманието му привлече нещо друго. Бял пластмасов маркуч, мушнат между стената и пода на багажника. Нямаше никакви накрайници по него, а и не се забелязваше някакво очевидно предназначение. Разгледа го по-отблизо и му направи впечатление, че беше доста сдъвкан. Сграбчи маркуча и го бутна към другия му край. Движеше се свободно. Той затвори багажника наполовина, погледна през задното стъкло и отново раздвижи маркуча. Както и подозираше, другият край се скриваше и показваше от гънката на задната седалка.

Заобиколи откъм шофьорската врата и разгледа арматурата през прозореца. На таблото за регулиране на климата в купето лостът за вентилация беше поставен на положение „Приток отвън“. Направи си заслон с ръката над стъклото на съседната кола и видя, че лостът на проветрението бе на позиция „Рециркулация“. Явно проветрението на сребристата кола беше оставено отворено, за да има приток на свеж въздух към маркуча. Май някой беше прекарал известно време в багажника. Но наемите в Япония не са чак толкова високи!?

Гибънз се върна при багажника, изтегли маркуча, нави го около дланта си и го тикна в джоба на шлифера. Избра една кутийка от кока-кола, уви я с парче станиол, за да запази евентуалните отпечатъци, и я пъхна в другия си джоб. Затвори капака, пусна ключовете обратно в джоба на панталона и се върна на пътеката да чака Джо, като се питаше дали дебелият задник го е забелязал в монитора как завира глава в багажника на колата.

Вътре в бункера Джо се задъхваше, опитвайки се да овладее дишането си и показваше с ръка визитната картичка.

— Ф… БР — изграчи той. — Исусе…

Джон д’Урсо седеше подпрян на ръба на разхвърляното метално бюро и леко поглаждаше стоманеносивата коса по тила си, докато наблюдаваше мониторите. Имаше осем — два хоризонтални реда по четири, всеки показващ сто и осемдесет градусова панорама от коли, коли и още коли. Всички, с изключение на втория отдясно на горния ред. Този монитор беше фокусиран върху любопитния възрастен мъж с ужасно изглеждащия еднореден черен шлифер — същия, който току-що натика маркуч и кутийка от газирано питие в джобовете си.