Антъни Бруно - Лоша кръв

Той погледна към костеливия якудза с отвратителното спортно яке, облегнат на стената, който също зяпаше монитора. Вече беше измъкнал пищова си.

— Задръж малко, братле — каза д’Урсо на младия главорез от якудза, като размаха длан пред погледа му и посочи да си остане на мястото. Якудзът присви очи до едва забележими резки и го погледна, стиснал пищова с две ръце. — Всичко е наред. Скривай ютията. — Д’Урсо изигра пантомима на прибиране на пистолет под сакото. Неохотно хлапакът прибра пищова. Якудзите не обичаха да получават нареждания от него.

— Господин д’Урсо, този казва, че е от ФБР. Исусе Христе, какво ще правим, господин д’Урсо? — Джо още дишаше тежко и пот се стичаше по лицето му.

— Я и ти се успокой, окей? — Д’Урсо се пресегна към командното табло и натисна един бутон. Камерата бързо превключи на едър план, мониторът посивя и изгуби фокус, а шлиферът на Гибънз изпълни екрана. Д’Урсо върна малко и фокусира върху главата на Гибънз. Точно тогава той погледна нагоре и право в камерата.

— Много благодаря — каза д’Урсо с усмивка. Той погледна към видеомагнетофона „Панасоник“ на рафта под мониторите и заоправя вратовръзката си, докато наблюдаваше как сините цифри на брояча нарастват.

— Даде ми това, господин д’Урсо. — Джо му показа визитната картичка. — Каза ми да се обадя в службата му и да се уверя, че не лъже. Какво да правя, господин д’Урсо?

Якудзът тръгна към вратата и пак беше извадил проклетия си пищов.

— Хей ти, казах ти да сядаш. — Д’Урсо поклати глава и измърмори към Джо: — Господи, тези проклетници трябва да ги връзваш със синджир.

Якудзът се върна на мястото си до стената и зяпна монитора със скръстени на гърди ръце, а дулото на пищова надничаше изпод мишницата му.

— Успокой се, преди да си получил още някой инфаркт, Джо.

Джо се потеше като свиня, а лицето му приличаше на зрял домат. Д’Урсо пъхна нокът между зъбите си, докато обмисляше. ФБР, а? И какво знае? Вероятно нищо. Може би много. Би било добре обаче, ако е хванал дирята на робите. Може да го извъртим така, че Антонели и Хамабучи да отнесат пердаха за това. Отървавам се от конкуренцията и си разчиствам пътя. Зависи за какво е дошъл този тип. Ще трябва да изчакам малко и да видя.

— Слушай, Джо. Вземи телефона и се обади на номера точно както ти е казал този. — Д’Урсо посочи към Гибънз на монитора. — Ако разбере, че не си се обадил, ще знае, че има нещо, и пак ще се върне. Обади им се и се прави на побеснял, бъди истински обиден. Действай с убеждението, че е накърнил правата ти. Разбираш ли ме? След обаждането се върни и му помагай. Бъди много любезен. Ако иска да разгледа някоя кола обаче, кажи му, че нямаш ключове и че не можеш да ги набавиш днес. Бъди учтив и просто му кажи да дойде пак утре. Кажи му, че утре може да види всичко, което иска. Окей? А сега се обади.

Джо изтри с ръкав лицето си и вдигна слушалката. Когато набра номера, д’Урсо вдигна картичката и прочете името.

— Господин К. Гибънз, а? — Той погледна към монитора и видя възрастния да се оглежда наоколо. — Какво търсите, господин Гибънз? Какво е това, което търсите?

Джо се беше свързал и се оплакваше, че го тормози някакъв тип, който твърди, че е агент на ФБР. Настояваше да знае дали този „Гибсън“ не е фалшив и за какво, по дяволите, става въпрос в крайна сметка. Д’Урсо се усмихна и кимна окуражаващо. Джо беше доста убедителен.

Д’Урсо погледна към видеото, после към якудза, за да се увери, че стои кротко. Хлапакът не беше мръднал, но пистолетът още надничаше под мишницата му. В сянката приличаше на змийска глава. Погледна нагоре към Гибънз, който сега си щракаше кокалчетата на пръстите. Поглади косата на врата си. Обмисляше различни варианти, мислеше усилено.

Кабинетът на д’Урсо беше просторен, но Нагаи се чувстваше притеснен. Запали цигара, дръпна няколко пъти и после я постави в големия червен венециански пепелник върху масичката за кафе, изработена от хромирано желязо и тъмно стъкло. Чувстваше, че му се повдига. Какво ставаше с д’Урсо, по дяволите? Как е могъл да го допусне? Онзи от ФБР е бил там и той го е оставил просто да си отиде. Всеки път, когато Нагаи се сетеше, стомахът му се свиваше и започваше да се чувства още по-зле. Хамабучи няма да обвини д’Урсо за това, ще обвини него. Хлапето е било там, видяло е всичко, така че Хамабучи вероятно вече знае цялата история. Нагаи пое дълбоко въздух, за да не повърне. Тази проклета миризма, идваща отдолу, никак не му помагаше. Долавяше стърженето на конвейерните ленти по пода на долния етаж и си представяше всичките тези дребни скелетчета как обикалят цеха като на парад. Пилешки изпражнения навън зад сградата, пилешка кръв и пилешки черва — навсякъде. Усети, че пребледнява. Той скръсти ръце на гърдите си, ощипа се по носа и продължи да седи съвсем неподвижно с очи, заковани в телевизора, наблюдавайки как човекът с черния шлифер отваря багажниците на колите. Гледаше записа вече за трети път. За какво, по дяволите, си е мислел д’Урсо, та е оставил този тип да си отиде? Така ли счита, че ще я карат, когато се отделят самостоятелно? Няма да стане!