Антъни Бруно - Лоша кръв

— Маширо.

— Хай.

Маширо се изправи и се запъти към господаря си. Никакъв признак на схващане или болка в краката му, а беше с три години по-стар от него. Забележително.

— Ето, погледни тук. — Той чукна бутона за възпроизвеждане и подаде камерата на Маширо, който я пое и погледна във визьора. — Този човек е ченге, агент на федералните власти, ФБР.

Маширо кимна с камера, опряна в лицето, и с едно затворено око.

— Той изважда дихателен маркуч. Значи знае за робите?

— Вероятно подозира нещо.

Нагаи наблюдаваше как Маширо гледа лентата няколко секунди. Тогава Маширо пак започна да кима:

— Интересно…

— Какво?

— Този човек от ФБР не е много млад. Изненадващо.

Нагаи сви рамене и се замисли за Рейко. Какво означава стар? Какво означава млад?

— Защо ми показвате това? — попита Маширо.

— Запомни лицето му. Искам да направиш нещо.

— Да го убия?

— Не. Според д’Урсо и гаменчето да убиваш ченгета, особено федерални, в Америка е лоша идея.

Маширо свали камерата и се намръщи:

— Неубедително извинение за страха, струва ми се.

— Може би — сви рамене Нагаи.

— Д’Урсо и хората му са длъжни да се грижат за полицията. Това е тяхната част от уговорката.

— Знам, знам, но той не иска да го направи. Казва, че ако го убиели, ще стане по-лошо за нас.

— Вярвате ли в това?

— Не съм убеден.

— Тогава защо да не убия този човек? Ей така, да проверим.

Нагаи се замисли:

— Може и да са прави, не знам. Те са в страната си, би трябвало да знаят.

— Тогава, ако не искате да убия този човек, защо ми показвате това? — Маширо беше толкова прям, толкова точен. Беше чудесен.

— Искам да намериш този агент на ФБР и да го нараниш по такъв начин, че да не може никога да свидетелствува пред съда за това, което е открил на доковете.

Маширо сви рамене:

— Мога да му отрежа езика.

— Не. Без ножове. С ръце. Можеш ли да му направиш нещо, което ще го обезвреди, без да го убива? Разбираш ли, нещо като невъзвратима кома.

Маширо кимна веднъж.

На Нагаи му беше неудобно, че се държи скептично, но той трябваше да знае какво е намислил Маширо. Трябваше да се увери, че ще свърши работа:

— Какво можеш да направиш?

Маширо вдигна ръката си в позиция за каратистки удар и погледна към своя господар. После, без да каже дума, отиде до задната стена на склада, където беше окачена бронята на неговия прадядо. Нагаи не беше я забелязал, когато влезе. Мержелееше се като призрак на трепкащата светлина от свещта. Маширо събра наръч дъски от пода — чист чам, дълъг около половин метър и сантиметър и половина дебел, точно като онази дъска, на която беше разлял желето. Подреди ги върху две тухли от сгурия, като ги слагаше една по една.

— Десет — каза накрая, сочейки към малката купчинка.

Нагаи се приближи и Маширо зае стойка зад дъските с широко разтворени крака. Започна бавно да се прицелва с удрящата ръка, докосваше горната и пак вдигаше ръката, докосваше и вдигаше, докосваше и вдигаше, докато реши, че е готов:

— Хааиии!

Ръката му се стовари върху купчинката и… нищо не стана.

Паника проряза корема на Нагаи. Това беше първият път, когато вижда своя самурай да се провали. Страх го стисна за гушата.

— Какво…

Маширо спокойно вдигна пръст и се зае да разваля купчинката дъски една по една, разглеждайки всяка. Всичките бяха здрави, недокоснати. На Нагаи му призля.

Тогава Маширо вдигна най-долната. Беше така спукана, че единият й край провисна под прав ъгъл спрямо другия. Трески стърчаха от пречупеното. Беше счупил най-долната, а оставил всички останали непокътнати. Как, по дяволите… Нагаи се почувства толкова облекчен, че се ухили до болка.

— Когато работех в „Тойота“, в отдела ми имаше едно младо тигърче, което правеше нахални маневри за шеметен напредък в кариерата. Издигаше се бързо и за нула време го видях над рамото си, протегнал ръце към службата, за която аз чаках ред. Шефът харесваше много този младеж. Имах лошото предчувствие, че ще ме изпреварят. Една вечер след работа го проследих до един бар и го наблюдавах как пие с младите си сътрудници. Когато отиде в тоалетната, аз го последвах. Беше застанал там и пикаеше, когато му нанесох същия този удар във врата. По някаква причина тогава още се страхувах да убивам. Можех лесно да го направя, но се страхувах. Не знам защо. Затова тренирах, премервах си ръката така, че ударът ми да се спира малко преди границите на смъртта. Онзи млад тигър се превърна в маруля. Доколкото знам, още лежи в една стая в жилището на родителите му и спи непробудно. Вече четири години. Никога няма да се оправи. Родителите му се наказват излишно, като го поддържат. По същия начин ще затворя устата на този от ФБР. Без убиване. Няма проблем.