Антъни Бруно - Лоша кръв

— Може би ти си този, който пропуска същественото. Тридесетгодишният ти стаж като специален агент не те прави непременно експерт по всички престъпления — минали, настоящи и бъдещи. Считам, че мислиш твърде ограничено по този въпрос. Светът е неразбираем и от ден на ден става все по-неразбираем. Трябва да признаеш, че това не е обикновен убиец. Това е извършено от убиваща машина.

Гибънз захапа горната си устна и примижа срещу нея. Започваше да му пари в гърдите.

— Сигурна ли си, че не искаш да отидем на кино?

— Да, сигурна съм.

Хайде, може някъде да въртят „Челюсти“.

Като поглеждаше от пожарната стълба надолу към калдъръмената алея, Маширо виждаше тялото на своя древен роднина — гигантски воин, положен за оплакване, благороден в смъртта си. Той сведе главата си в знак на преклонение и след това изкачи следващото желязно стъпало, пристъпвайки внимателно. Взираше се в светещите прозорци три етажа по-нагоре и мислеше за младия тигър, който му съперничеше в „Тойота“, спомни си за паренето по ръба на дланта си, докато гледаше младежа проснат на пода в тоалетната на онзи бар. Помисли за обещанието към господаря му Нагаи и се зае с мисията си.

— Никога не съм предполагала, че имаш толкова ограничено въображение — каза тя и поклати глава. — Наистина съм разочарована от теб. Държиш на най-прозаичните вероятности. Може този убиец да е психопат. Психопат, който мисли, че е… — окото й попадна на книгата върху масичката — римски центурион, да кажем. Никога няма да ти хрумне това, нали?

— Ти съвсем се подмокри. Убийците психопати са съвсем друга история.

— Не, не, изслушай ме за момент. Да вземем някакъв индивид, добре изучил историята на древния Рим, някой, който изпитва истинско удоволствие да носи къс меч и гръдна броня. Но ето че един ден откача и благодарение на задълбочените си познания за римските походи започва да вярва, че е центурион. Обаче особеното при центурионите е, че те са живели само за армията, били са родени, за да получават заповеди. Значи какво още му трябва на нашия убиец, за да завърши пълното си превъплъщение в истински центурион? Един Цезар, нали? Сега да предположим, че някой изверг се намесва в живота му — някой, който решава, че може да използва това нещастно обезумяло същество за собствените си тъмни цели и се включва в играта, като му казва, че той е неговият генерал. Помисли за това!

— Мисля си как да те навия. Сега можем ли да сменим темата? — Той се опита да я обгърне с ръка.

— Не. — Тя отблъсна ръката му. — Ти не ме слушаш и това ти е целият проклет проблем. Не обръщаш внимание на ничие мнение. Как изобщо можеш да разкриеш едно престъпление, ако не си способен да признаеш съществуването на различна действителност у някого? Преди сигурно си могъл, но сега — не. Приеми го, не можеш да се справиш — тя сграбчи чашата и отпи голяма глътка чай със затворени очи. Полагаше усилия да не се разплаче.

Стаята се изпълни с ужасна, притискаща корема тишина. Той се чувстваше съвсем като фъшкия. Връщането му на работа я е вбесило много повече, отколкото предполагаше. Понякога наистина беше голямо лайно.

— Знам, че адски те е яд на мен — каза той накрая. — Съжалявам, май трябваше първо да поговорим за това.

Тя тръсна чашата на масичката и разплиска чая.

— Да кажеш „съжалявам“ не е гумичка за изтриване. Това не заличава всичко.

— Аз моля за извинение. Какво друго мога да…

— Не е достатъчно. Това не може да върне миналото. Все така постъпваш с мен. Непрекъснато ме изолираш. Никога не мислиш с понятието „ние“.

Той изпусна дълга въздишка.

— Ненавиждам тези разговори. Какво се очаква да направя сега? Да се разплача? Съжалявам, не плача. Искаш да кажа нещо, но аз не знам какво е то. Ако предполагах, че връщането ми на работа така ще те изкара от равновесие…

— Проблемът не е в това, че се върна в Бюрото, а обстоятелството, че не ми каза какво си намислил да правиш.

— Е, какво, по дяволите, мислеше, че съм намислил да правя? След тридесет години във ФБР какво ми остава да направя? Да стана цветар?

Тя се изсмя през сълзи и поклати глава:

— Ще се промениш ли някога?

Той я прегърна през врата и я придърпа към себе си. Чувстваше се ужасно, като я гледаше да плаче до него.

— Слушай, не знам какво да ти кажа. Обичам те, но…

— Добре, млъквай. Това е всичко, което исках да чуя. Само ми обещай нещо и ще бъда доволна.

— Какво?

— Да бъдеш по-внимателен отсега нататък. Повече никакви отчаяни рискове. Сърцето ми няма да издържи. Не си непобедим, никой не е. Забрави рисковете. Стой близо до Майкъл, когато стане опасно. Обещай ми. Не искам да оставам сама.