Антъни Бруно - Лоша кръв

После Тоци огледа по-внимателно двамата помощници на градинаря. Той се приближи до прозореца, за да вижда по-добре. И двамата бяха азиатци, най-вероятно корейци, което го изненада. Италианските имигранти обикновено наемаха други италианци или испано-американци. Тоци беше работил с един боливиец и няколко уругвайци по онова време, но никога не беше виждал азиатски помощници. Винаги си е мислел, че корейците са един твърде затворен клан, за да работят за някой друг. Вярно е, че вече като че ли бяха завладели щандовете за селскостопански продукти в района на Ню Йорк. Може би градинарството е едно логично разширение на растениевъдната им дейност.

Камионът потегли от рампата и Фриймън се дотътри обратно вътре.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — изръмжа той.

— Няма проблем — каза Тоци, връщайки се към щанда.

— Това копеле е като трън в задника ми. Все много бърза. А и с хората си се отнася като с лайна. Не съм предполагал, че някога ще ми стане жал за тези с дръпнатите очи. — Той почеса четината върху ниско подстриганата си глава и изтъркаля пурата в другата страна на устата си, където липсваха няколко долни зъба. Пурата се намести разкошно в това пространство. — Значи казвате, че сте от ФБР. Истински агент от ФБР?

Тоци кимна и се усмихна търпеливо — и преди е виждал подобна реакция.

— Мамка му! Не съм предполагал, че някога ще срещна агент от ФБР. Та какво мога да направя за вас?

— Ами…

Лицето на Фриймън изведнъж погрозня. Увеличените от стъклата очи съвсем се изцъклиха под очилата му.

— Не разследвате мен, нали?

— Не, сър. Мисля, че споменах, преди да ни прекъснат, че вие не сте обект на това разследване.

— Жена ми ли е? — Пурата се изтърколи в устата му и после се върна на мястото си.

— Не, сър. И жена ви не е.

— Много лошо. Ще ми се някой да я разкара за десет-двайсет години. Направете ми услуга.

Тоци се усмихна съучастнически, но имаше чувството, че това не е майтап.

— Семейни проблеми?

— Мамка му, не. Бизнес проблем. Не трябваше никога да я пускам тука да си върти работата. Стайни растения и подобни лайна. — Той извади пурата и се изплю на пода. — Растенията са предназначени за навън, дявол да го вземе. И тия шибани дръвчета бонзай. Смешно е да прахосваш толкова време и грижи, за да отглеждаш такова малко дръвче. Не е естествено. Я огледайте наоколо! Такова хубаво мръсно местенце си имах тука. Сега прилича на някакъв бутик с тия богати кучки, дето влизат и излизат на тумби. Ако бабичката не правеше толкова много скапани мангизи с тия глупави дребосъци, щях да я изритам и нея, и проклетите й плевели чак на майната им оттук.

— Аха — кимна Тоци. — Е, аз дойдох тук, понеже обявата ви в рекламните страници твърди, че произвеждате бонзай. Сигурно ще трябва да разговарям с жена ви.

Фриймън потри нос с гърба на показалеца си и се взря в него. Явно беше, че огромният мъж си променяше представата за агент на ФБР, след като разбра, че Тоци е дошъл тук заради проклетите дръвчета бонзай.

— Няма я тук днес. На някакъв конгрес е по бонзай в Ню Йорк.

Тоци отвори един хартиен плик и извади снимката на ножичките, които бяха намерени в убитото момиче. Той я постави на щанда.

— Какво можете да ми кажете за това?

— Какво искате да знаете? — Циклопът започваше да става войнствен.

— Този вид ножици се използува за кастрене на дръвчета бонзай, нали?

— Да.

— Продавате ли такива ножици?

Циклопът се намръщи над снимката, като че Тоци беше поставил там кучешко лайно.

— Да, продава такива неща.

— Тези са произведени в Япония. Виждате ли надписа на острието? Тези, които продавате, в Япония ли са произведени?

— По-добре да не са, дявол да ги вземе. Страшно са скъпи. Щяхме да се задръстим с тях. Поръчай евтините от Тайван, викам й. Приятелките й няма да разберат разликата. Викам й, поръчай от тия японските и ще ти натикам главата в ярмомелката, мамка му. Поне веднъж ме послуша. — Пурата подскачаше нагоре-надолу в гнездото си.

Тоци кимна и се замисли колко ли е сериозен този за главата на жена му в ярмомелката. Нямаше да е за сефте. Не много отдавна някакъв тип край езерата в северните райони на щата Ню Йорк убил жена си с брадва и после я пуснал в мелачката, та да се отърве от тялото. Можело е и да успее, ако тазът й не задръствал машината. Опитвал се упорито, но се повредили предавките. По време на процеса той я наричал по един и същ начин както за времето, когато била жива, така и за времето след това — „оная скапана путка“.