Антъни Бруно - Лоша кръв

— Чували ли сте за някой наоколо, който продава японски? — попита Тоци.

— Не. Ама питайте жената, може да знае. Ще се върне утре.

— Добре, кажете й, че ще се обадя. Благодаря за сътрудничеството.

Онзи измърмори нещо, което Тоци не можа да разбере. Когато Тоци се запъти към вратата, влезе една очевидно заможна стринка от предградията. Беше голяма скица. Червена къносана коса, нефритенозелени сенки, убийствени бледоморави нокти, яке с бяла козина. Тоци се обърна към циклопа зад щанда и се замисли дали е подготвил мелачката.

Когато излезе, Тоци забеляза бял мерцедес комби, паркиран до неговата кола. На задната седалка имаше трима души: бебе на около годинка в специално столче, малко момиченце на възраст като за детска градина и тъмнокоса жена. Тоци предположи, че това е гувернантката, понеже седеше на задната седалка с децата, с глава, наведена над пакет хартия за моделиране в скута й. Докато отваряше вратата на колата си, той забеляза, че гувернантката прави животни от сгънати парчета хартия. Малкото момиченце пляскаше с ръце и пискаше весело. Бебето беше дълбоко заспало. Когато той завъртя ключа и запали мотора, гувернантката внезапно се стресна. Тя извърна глава и се взря в Тоци със страх и тревога, изписани на лицето. Тоци за миг се сети за жертвите от войните — Втората световна война, Виетнамската, забелязвайки за първи път, че тя е азиатка. Още една азиатка. Той се усмихна пресилено, за да успокои момичето, докато потегляше назад, и остави детската градина зад себе си, замислен дали срещата с трима азиатци последователно е само случайност. Може би беше нещо като да си купиш нов шевролет и изведнъж по пътищата започваш да срещаш само шевролети. Може да беше само някаква космическа ирония. Кой знае? Той включи на скорост и излезе от паркинга, без повече да мисли за това.

След като напусна разсадника на Фриймън, Тоци подкара към центъра да си вземе един сандвич. Единственото кафене в Милбърн беше от типа на тези по „Пето авеню“, където богати възрастни дами плащаха по шест долара за лъжичка извара, половин праскова от компот върху лист маруля и бишкота за мелба отстрани. Гледката на толкова много посивели коси и палта от нутрии го караше да настръхва, затова си взе риба тон върху ръжен хляб и отиде да яде на една от пейките, артистично разположени между грижливо поддържаните каменни лехи, които очертаваха отсечката от „Милбърн авеню“ с този тип магазини, където никога не би могъл да влезе.

Докато ядеше обяда си, започна да забелязва нещо много особено. Не беше необичайно да видиш млади жени да бутат бебешки колички в центъра на който и да е град, обаче от осемте, които той забеляза, докато изяде първата половина от сандвича си, пет бяха азиатки. Едната от тях буташе закрита количка, та не успя да види бебето — можеше и да е нейно, макар да изглеждаше твърде млада и с много скромна външност, за да живее в градче като Милбърн, но всички останали возеха бели деца. Всички изглеждаха съвсем млади, малко под или над двадесет години. На същата възраст като двете хлапета, които намериха смъртта си във фолксвагена. Приличаше на нещо повече от случайност.

Той изля остатъка от кафето си в бегониите, загъна отпадъците и се върна в кафенето. Докато крачеше към дъното, носът му беше ударен от лавина силни парфюми. Пое въздух през устата и отиде до телефонния автомат, където с радост видя, че има указател. В такова заведение трябва да има. Порови се из жълтите страници, като търсеше „Бавачки“, „Гувернантки“ и „Деца“. Под „Гледане на деца“ намери няколко дневни градини, една агенция по труда, наречена „Домашни услуги без ограничения“, която предлагаше момичета за къщна работа срещу квартира, готвачки, прислужници, шофьори, както и академия „Ийстлейк“ — училище за гувернантки, предлагащо „гувернантки, обучени според британските традиции, за родители с високи изисквания“. Училището беше в Мейпълууд — съседното градче. Тоци си погледна часовника и се ухили на себе си. Време е за посещение в академия „Ийстлейк“.

Тут-тут-туут.

Докато търсеше в джоба си дребни за паркинга, Тоци хвърли поглед над малката градинка до пощата към старата гара Ери Лакауана, откъдето потегляше влак. Мейпълууд вилидж, както го наричаха, наистина притежаваше нещо от атмосферата на английско село — старомодно, но без да дразни с това. Преди да наеме като временно решение потискащата стая в Уихоукен, където живее сега, мислеше да намери апартамент тук, но в крайна сметка реши, че не е място за него. Това изведнъж го подсети, че е по-добре да се обади на госпожа Карлсон и да отмени срещата тази вечер с хазяина, който „предпочита семейни наематели“. Ще й се обади по-после и ще съчини някакво извинение. Много неприятно, понеже жилището на „Адамс стрийт“ му харесваше. Беше малко, но чисто.