Антъни Бруно - Лоша кръв

Гибънз преглътна трудно:

— Добре… обещавам. Ще бъда по-внимателен.

Тя го прегърна силно и впи устни в неговите, потискайки плача си. Бръкна в ризата му и започна да гали космите по гърдите му. Той я притисна и не искаше да я пуска. Ако го беше сторил, Лорейн щеше да види едно просълзено око. Тогава тя започна да разкопчава колана му.

Гибънз извъртя главата си, за да се отдели за момент:

— Хей, сигурна ли си, че не искаш да видиш някой филм?

Тя подсмръкна и се изсмя. Този път с истински смях.

— Легни и се отпусни, Гибънз.

Разкопча панталона му, бръкна вътре и го притисна плътно, докато стана още по-твърд, отколкото вече беше. Той разкопча блузата й и започна да се бори с катарамата на предната страна на сутиена. Изгубила търпение, тя го разкопча и бързо го изхвърли в едно движение заедно с блузата.

Той милваше нежната й гръд с тежката си грапава ръка, докато Лорейн изритваше, гърчейки се, своя панталон. Другата му ръка погали задника й през слипа и повдигна ластика над окосмения триъгълник. Тя се усмихна през целувката и се опита да вкуси езика му. Нейният беше великолепен.

Неочаквано тя се отдръпна и изви глава назад.

— Току-що се сетих нещо.

— Какво трябва да направя сега?

— Не за теб, за убиеца.

— Ох, мамка му…

— Може да не е центурион. Може да е руски казак. Онези там са наистина луди със сабите — усмихна му се подличко тя.

— Стига вече, Бърнстайн.

— Трябва да обмисляш вероятностите. Иначе се скапваш.

Тя се засмя тихо, надвеси се и засмука ухото му, докато той галеше с върховете на пръстите си гънката между бедрото и слабините й. Усмихна се и изръмжа ниско като разгонен мечок.

От външната страна на всекидневната, през прозореца, в тях се взираше една масивна тъмна фигура. Маширо погледна през желязната решетка под краката си надолу към осветения от луната калдъръм и смръщи лице. Много е недостойно да нападаш човек, когато прави любов с една жена. Той се обърна и заслиза по пожарната стълба тихо, както и дойде, опитвайки се да не обръща внимание на сладострастните звуци, долитащи отгоре.

Прашната миризма на наторена ливада и хербициди навяваше спомени — не съвсем приятни спомени. Когато беше юноша, Тоци работеше лятно време с един съсед градинар. Изгърбваше се да коси ливади шест дни седмично от седем до залез, буташе проклетите косачки напред-назад, нагоре по баири и надолу по дерета, по поляни, големи колкото игрища за бейзбол. Пръстите му тръняха от постоянните вибрации, оглушаваше от шума на мотора, изливаше кофи пот под пладнешкото слънце. Спомняше си колко мразеше тези огромни скъпи къщи в Шорт Хилз, Милбърн, Саут Ориндж, Уест Ориндж, Ливингстън. Рядко се виждаха хората, които ги обитават. Единственият признак на живот беше бръмченето на климатичните инсталации, което той винаги възприемаше като закачка. Ха-ха, на тебе ти пече, а на нас ни е добре. Оттогава му беше останало някакво несъзнателно предубеждение към богатите. Естествено, той разбираше, че ако тези богаташи не наемаха градинари, децата като него не биха имали работа през лятото. Все пак, когато буташ косачката напред-назад, напред-назад, напред-назад при тридесет и пет градуса и освен това е влажно, а знаеш, че в тези къщи с климатични инсталации има хора, понеже кадилакът е на алеята, ставаш склонен да си мислиш за плантации, полковници от Кентъки в бели костюми и каторжници с вериги.

Той надничаше през прозорците на оранжерията пред разсадника и наблюдаваше как един зелен самосвал се приближава на заден ход до товарната рампа. Още със спирането на камиона градинарят изскочи от кабината и започна да крещи на хората си да побързат с товаренето на торбите тор в камиона. Имаше вид на хитрец с плътен италиански акцент, като говореше с онзи тип оперетна експанзивност, която правеше всичко казано от него да изглежда преувеличено. Фриймън — собственикът на този разсадник — го гледаше скептично през изпъкналите стъкла на черните си рогови очила и местеше дебелата пура от едната страна на устата си в другата. Той попълни разписката на градинаря върху тефтера, който висеше подпрян върху огромното му шкембе. Трябва да беше към метър и деветдесет и два и поне сто и тридесет килограма. Мършавият италианец бърбореше нещо на огромния човек, размахваше ръце, хващаше се за чатала и се смееше. Тоци не беше сигурен, но, изглежда, италианецът разказваше на Фриймън мръсен виц. Обаче Фриймън не се смееше. Той напомняше на Тоци за тъпоумния Циклоп от един стар филм за Язон и Аргонавтите, който беше гледал като малък във „Филм за милион долара“. Въобрази си, че градинарят нарочно отвлича вниманието на Фриймън, докато хората му приготвят остър кол и го забият в окото на гиганта.