Антъни Бруно - Лоша кръв

Мейпълууд вилидж наистина е идеално място за гувернантско училище с „британски традиции“, мислеше си той, докато крачеше покрай читалнята „Крисчън сайънс“ и магазина за канцеларски материали към входа, обозначен с „49“. Това беше двуетажна сграда от жълти тухли с магазини на първия и канцеларии на втория етаж. Академия „Ийстлейк“ беше в стая 22. Тоци се изкачи и последва стрелките, сочещи към стая 22, усмихвайки се носталгично при ненадейния спомен за нисичката и пълна мис Франсис от училището „Динг-Донг“. Може би точно такъв тип дами излизат от академията „Ийстлейк“. Възрастни, посивели, добродушни, но взискателни, непреклонни и справедливи. Мис Франсис, но с акцент.

Само че когато Тоци натисна звънеца на стая 22 и влезе вътре, това, което видя, отново беше нещо различно. Тя стоеше изправена до секретарското бюро и държеше телефонната слушалка на ухото си. Имаше крака — невероятни крака. Висока, с подплънки на раменете, приятни форми. В началото на тридесетте, тъмночервена коса, ориенталски тип очи. Смеещи се очи. Тя отметна косата си зад ухото и го погледна. Усмихна се сърдечно. Между зъбите й имаше едва забележимо разстояние. За малко да се строполи мъртъв.

— … да, госпожо Данциг, да, уверявам ви. Всичките ни гувернантки са отлично обучени да гледат деца. Нашите жени са завършили курсове по предучилищна психология и по първа помощ, както и по останалите традиционно изискващи се дисциплини… Ами, ще къпят децата, разбира се… Само ако спешно се налага… Не, мисля, че нашите гувернантки няма да мият пода и прозорците… Не… Не, страхувам се, че не… Много добре, съжалявам, че не успяхме да удовлетворим вашите изисквания, госпожо Данциг. Довиждане. — Тя затвори телефона и отново се усмихна на Тоци. — Здравейте, мога ли да ви помогна?

Съвсем приличаше на британка. Приветлива, но все пак скована горна устна — обяснимо, като се има предвид, че явно току-що беше изгубила клиент.

— Ами… интересувам се да наема… гувернантка.

— Е, дошли сте точно където трябва — тя отиде до него и протегна ръката си.

Сърцето на Тоци подскочи. Искаше му се да я сграбчи и целуне. Беше страхотна.

— Аз съм Роксан Ийстлейк — каза тя, ръкувайки се с него. — Притеснявам се, че секретарката ми точно сега е излязла да обядва. — Посочи назад към бюрото с очи. Бяха светлокафяви тъмнозлатни. — Моля, елате в кабинета ми, господин…

— А… Тоци, Майк Тоци.

— Оттук, господин Тоци — произнасяше „ц“ като „с“. И какво от това? Имаше чудесен задник. А това разстояние между зъбите… олеле!

Кабинетът й беше целият в метал и кожа с цвят на бургундско вино. Повечето жени обзавеждат кабинетите си като пудрилни. Този беше от класа — без копринени цветя, но и без модерните високотехнологични боклуци от черен лак и хром. Харесваше го. Харесваше нея.

— Сега — започна тя и разпери пръсти върху бележника си — кажете ми какви са изискванията ви за гувернантка, господин Тоци.

— Ами — трудно му беше да не зяпа в нея — аз имам дъщеря…

— На възраст?

— А… две.

— Аха — кимна тя и се усмихна, окуражавайки го да продължи. Ох, това разстояние! Толкова е секси.

— Ами разбирате ли, госпожице Ийстлейк, аз пътувам доста. Бизнес. И…

— Съпругата ви работи ли?

— Не… тя почина.

— О… ужасно съжалявам, г-н Тоци.

— Не, не, няма нищо. Беше много отдавна.

Тя свъси вежди:

— Но току-що казахте, че дъщеря ви е само на две години.

Тоци кимна, докато се мъчеше да съчини отговор.

— На мен ми се струва, че беше много отдавна. Живеехме разделени… всъщност никога не съм я харесвал.

Госпожица Ийстлейк се усмихваше толерантно, все едно че изслушва душевноболен.

— Значи приемаме, че ви е необходима гувернантка за пълен работен ден, която да живее у вас?

— Да. В действителност мислех за някое от онези азиатски момичета, дето вече са навсякъде. Имам един съсед, който…

— Гувернантките, които представлявам аз, господин Тоци, са отлично обучени във всички тънкости на грижите за децата. Това са млади американски жени, обучавани в тази страна от бивши британски гувернантки. Те са последната дума в тази област, ако може да се каже така, най-добрите. Трябва обаче да ви уведомя, че в кадровия списък нямам азиатки. Освен това трябва съвсем скромно да заявя, че в професионално отношение, доколкото ми е известно, тези японски момичета, по които всички са се побъркали, са далеч по-слаби от моя персонал.

— Е, почти навсякъде ги има.

Ноздрите й се разшириха: