Антъни Бруно - Лоша кръв

Нагаи се усмихна. Гърлото толкова го болеше, че не можеше да приказва. Винаги е вярвал, че Маширо може да направи това за него. Маширо можеше да направи всичко. Всичко! На кого му е потрябвала шибаната мафия? На кого са му притрябвали шибаните главорези на Хамабучи? На кого са притрябвали всичките? Една сълза се плъзна от ъгълчето на окото на Нагаи, докато се смееше.

— Знаете ли къде мога да намеря този човек от ФБР? — попита Маширо.

Нагаи бръкна в джоба на сакото си.

— Нашият човек на доковете онзи ден е излязъл достатъчно умен да го проследи до дома му. Ето адреса. — Той му подаде късче хартия.

— Гиб-бонз — произнесе Маширо, взирайки се в листчето.

— Така се казва — Гибънз.

Маширо кимна загледан в адреса и замислен над задачата си. Той се поклони на Нагаи, после се завъртя на пета и направи поклон към тъмната ризница, висяща над тях.

— Ги-бонз… Хай.

Нагаи преглътна през твърдата буца в гърлото си, затвори очи и издиша. Сайонара 20 20 Сайонара (яп.) — сбогом. — Б.пр. , Ги-бонз.

Лорейн беше до печката и слагаше чайника. Гибънз я наблюдаваше от всекидневната. Като концентрира погледа си върху задните й части, изведнъж си спомни за онази нокаутираща блондинка, която видяха в „Старият чим“ онзи ден с Тоци. Вярно, че онова момиче беше хубавица, и то каква, но нямаше нищо от това, което има Лорейн. Наистина. Лорейн все още имаше приятна фигура, а когато носеше косата си спусната — дълга, тъмна и лека, — тя бе ренесансов сън. Русокосата ще е направо щастлива, ако изглежда така добре на петдесет и една. Сега обаче косата на Лорейн беше вързана стегнато отзад. Още му беше много сърдита.

— Какво е това? — попита Лорейн, докато сваляше една кутия от кухненския шкаф, където обикновено стояха пакетчетата с чай „Липтън“. Гибънз дойде от всекидневната и погледна кутията в ръката й. На предната страна имаше изобразен мандарински принц. Принцът имаше дълги усукани нокти и тънък извит мустак. Лорейн присви скептично очи:

— „Улонг“?

— Да, „Улонг“.

Луминесцентната лампа под шкафа бръмчеше тихичко.

— Но това е комунистически чай. Казвал си ми, че не купуваш комунистически продукти.

— Ти харесваш комунистически чай. Не е за мен, за теб е. — Той пусна последните мръсни чинии в мивката и се върна във всекидневната. Мамка му! Опитваше се само да бъде добър, като мислеше за разлика от друг път какво й харесва. Тези проклети италианци са подозрителни за всичко.

Водата в чайника започна да къкри. Тя взе две чаши и направи чай за двамата — „Улонг“ за нея и „Липтън“ за него, после отряза няколко филийки от хляба зукини, който беше донесла от къщи, и ги подреди в поднос. Още беше бясна, че се е върнал на работа. Каза, че иска поне да участва в „процеса на взимане на решения“. С една дума, искаше да има вето. „Не си хлапак, за бога — напомняше му непрекъснато, — повече наистина не бива да си на оперативна работа. Прекалено опасно е. Не можеш да се сравняваш с Майкъл.“ Точно такива приятелски напомняния го караха да я прескача и да предпочита едностранните решения. Тя потопи пакетчетата с чай още няколко пъти и ги хвърли в мивката. Та затова сега се държеше студено с него.

Тя влезе в хола, крепейки подносчето със зукини върху чашата „Улонг“. Гибънз беше седнал на дивана и разглеждаше книгата, която му беше донесла — научно изследване върху функцията на центуриона в Римската империя между 450 година преди Христос и 350 година след Рождеството. Харесваше книги за Римската империя, но тя даде ясно да се разбере, че това не е предложение за примирие. Беше му обяснила, че това е безплатен екземпляр, изпратен от издателството по желание на автора — един мъхнат брамин от Бостън, който преподаваше сега в Калифорнийския университет и който всяка година на конгреса на Обществото за класическа и средновековна история носи някаква екзотична напитка с надеждата да я примами в хотела си. „Миналата година беше някаква зелена смес от района Арбуци в Италия, казваше се «Сент Ербе» — разправяше тя. — Поминалата година беше рядък испански арманяк.“ Имал приятна външност в известен смисъл, но не се е възползвала от настойчивите му покани. Това малко късче от академичния живот беше нейният начин да го дразни. Наблюдаваше я как поставя чая му върху масичката. Ако конгресът беше утре, на бас, че ще легне с този кретен за кутийка бира, само за да си отмъсти.

— И как върви случаят? — Гласът й беше много мразовит. Много нехарактерен за нея.