Антъни Бруно - Лоша кръв

Франчоне се усмихна самодоволно с полуприсвити очи:

— Не се притеснявай, Нагаи. Аз ще се погрижа за този Гибънз, ако се стигне дотам.

Очите на Нагаи се ококориха:

— Той? — посочи към малоумния шурей. — Не говориш сериозно, нали?

Франчоне веднага насочи пръст към него и започна да крещи:

— Хей виж, Нагаи, първо — замислял ли си се някога защо, по дяволите, това ченге беше на доковете? Някога да ти е хрумвало, че може да е заради онзи фолксваген, дето го намериха в реката? Може би това разследва? Ако ти и Мишмош се бяхте отървали от двата трупа, както му е редът, сега нямаше да сме в това положение. Вероятно вината е твоя този Гибънз да души наоколо.

— Да, може и да си прав. Възможно е да съм виновен. — Нагаи стана, отиде до видеото и извади касетата. — Ако грешката е моя, то аз ще я поправя. Както аз знам. Това е единственото достойно нещо, което мога да сторя. — Той тикна касетата като нож под носа на Франчоне.

— Ей, хайде седни, Нагаи — каза д’Урсо. — Ние ще се оправим с това. Недей…

— Не, не, не. Аз ще се погрижа. — Той се запъти към вратата с касетата в ръка.

Малоумният шурей се надигна да го спре, но той го бутна обратно на стола, докато минаваше покрай него. Гаденето се беше уталожило. Сега го заболя главата. Когато му дойде времето, Маширо ще се погрижи и за шурея. Д’Урсо не бива никога да разбере.

Франчоне изкрещя след него:

— Остави лентата тук. Чуваш ли ме, Нагаи? Казвам ти.

— Нагаи — извика д’Урсо, — върни се и седни. Не можем ли да обсъдим това като разумни хора?

Нагаи се поспря в коридора.

— Остави го да върви, Джон — чу да казва Франчоне. — Как мислиш, че ще открие този Гибънз? Ще позвъни във ФБР и ще попита за адреса му? Глупав кретен.

Нагаи чу подигравателния смях на Франчоне, докато се движеше към стълбището. Задник. Мисли си, че знае всичко. Ще види.

Миризмата беше непоносима, когато слезе на първия етаж. Комбинираният шум от тътренето на крака и този на машините, докато робите трескаво пренасяха закланите пилета из кланицата, беше оглушителен. Усети, че пак започва да му се повдига. Докато крачеше бързо към задната врата, той погледна надясно и видя процесия от цели оскубани пилета, окачени на неръждаеми куки, да се потапят едно след друго в мътна вода. Зад бункера стоеше един роб и го гледаше с убийствен поглед. Половината от лицето му беше мораво от охлузвания, едното око подуто и затворено. Беше момчето, което нахлу в задната стая онзи ден — Такаюки, същият, когото Маширо напердаши. Нагло копеле.

— Какво си ме зяпнал? — озъби се Нагаи.

Такаюки продължаваше да мие вонящите пилета и да го гледа със здравото си око.

Нагаи не издържаше на миризмата. Обърна се и се втурна навън, преди да е започнал да повръща.

Маширо беше коленичил на бетонния под. Една свещ трептеше над гърба му, сабята беше затъкната в пояса. Нагаи разтри студените си ръце и надникна над рамото на самурая. Пред него имаше сложена легнала дъска, а буркан гроздово желе стоеше малко по-настрани. Тъмна ивица от желето беше разлята по дължина на дъската. Маширо, Маширо! Нагаи поклати глава. Самураят подлагаше на изпитание търпението си, както и точността си с катаната. Очакваше хлебарките съвсем спокоен и напълно неподвижен в студения сумрачен склад. Нагаи пристъпи по-близо и успя да различи разсечените тела на две хлебарки, залепнали в желето. Той знаеше, че Маширо може да издържи на това бдение с часове в безконечно очакване предпазливите насекоми да се почувстват в достатъчна безопасност, за да се втурнат пак навън и да лапнат сладката примамка.

Нагаи тихо седна настрани, върху кашон консервиран нарязан ананас „Доул“, и постави в скута си видеокамерата, която носеше със себе си. Две гладни буболечки опипваха ръбовете на дъската. Маширо беше като от камък. Хлебарките се качиха на дъската и спряха с трепкащи и въртящи се антени. Маширо се беше слял с тъмнината. Първата хлебарка намери желето, ослуша се и стъпи направо в него. Втората поспря за момент и после се втурна в сладкото. Нагазиха в желето като сърни в поток. Внезапно сабята проблесна, после още веднъж. Още две разсечени тела се въргаляха върху дъската.

— Много добре — каза Нагаи на японски.

Маширо не се обърна.

— Никога не съм достатъчно добър — изръмжа меко той.

— За мен си достатъчно добър. Повече от достатъчно. — Маширо трябваше да бъде. Той беше единственият, към когото можеше да се обърне сега.

Нагаи погледна във визьора на видеокамерата. Вътре беше човекът от ФБР. Като хлебарка в ковчег. Ех, ако това любопитно копеле наистина беше в ковчег, по дяволите. Той натисна бутона за връщане на кадъра и Гибънз започна да се движи насечено, втурвайки се назад към хондата, и защъка около нея като буболечка. Той отиде до багажника, извади маркуча от джоба си и го пъхна вътре. Нагаи превъртя лентата до мястото, където Гибънз използува ключовете си, за да отвори багажника.