Антъни Бруно - Лоша кръв

— Нещо ви тревожи. Какво? Какво е сторил д’Урсо?

Нагаи мислеше да му каже, но в последния момент промени решението си.

— Не е направил нищо конкретно. Само понякога имам лоши предчувствия. Постоянно се улавям, че искам да знам какво действително мисли. На повърхността изглежда чудесен, но като че ли постоянно има някакво досадно подводно течение, особено когато Франчоне е наоколо. Просто не се чувствам както трябва покрай тях.

Маширо се почеса по врата.

— Не разбирам много от чувства. Само действия.

Нагаи знаеше, че ще каже нещо такова. Много ми помогна.

— Струва ми се, че д’Урсо има някои големи идеи, които могат да разрушат сътрудничеството ни с мафията. Не бих позволил това да се случи.

— Какво значение има на кого продаваме нашите роби? — сви рамене Маширо.

— Хамабучи иска да правим бизнес с фамилията на Антонели. Знаеш колко държи на стария си приятел от дните след войната Антонели.

— Всичко е война, непрекъснато. Коя война?

— Тази, която изгубихме. — Умник. Така ли е говорил прадядо ти на господаря си? — Хамабучи ми го каза направо. Ако партньорството ни с фамилията на Антонели се разпадне, ще бъда виновен аз. Вече каза предостатъчно. Ще изгуби твърде много пари. — Тогава Нагаи вдигна разтворената си длан да покаже двата отрязани пръста на Маширо. — Още един пръст няма да го задоволи, ако тази сделка се провали. Аз вече съм практически заточен. Единственото наказание, което остава, е…

— Смърт. — Маширо поклати глава като кон. На чия страна беше в крайна сметка, по дяволите?

Тогава самураят падна на колене и се поклони на своя господар.

— Каквото и да става, аз ще бъда до вас. Имате моята клетва.

Нагаи се усмихна уморено, Маширо беше сигурен човек, а и много силен. Но какво от това, той беше само един, а можеха ли мафиотите на д’Урсо със сигурност да го предпазят от отмъщението на Хамабучи? Едва ли, ако всички са като онзи шут Франчоне.

— Хамабучи има много хора наоколо, които ни следят — каза той. — При нас имаше шестдесет, но знам, че са повече. Хората от нашия екип, тези, за които се предполага, че изпълняват наши заповеди, на практика получават нареждания направо от него. Знам го. Живея с убийци навсякъде около мен. — Нагаи хвърли нова череша в устата си, а после я изплю. Защо ли, по дяволите, ядеше тези боклуци?

Маширо се изправи на крака и с жест на главата посочи към купата с череши. Нищо ли не чу, да го вземат дяволите? Нагаи грабна с отвращение цяла шепа череши и ги захвърли по него.

Маширо извади и двете саби. Бляскаща стомана го заобиколи като зловеща мъгла. Приличаше на някаква страшна машина-човек за разфасоване на хранителни продукти, разхвърляща летящи неоновочервени точки във всички посоки. Последното посичане направи с късата сабя. Една половинка от череша литна нагоре във въздуха. Когато започна да пада, той я улови с плоската страна на сабята.

— Няма да има проблеми с д’Урсо и никакви неприятности с Хамабучи. Ще бъдете щастлив. На това съм се посветил. Моля ви, не се тревожете. — Той отметна сабята нагоре и хвърли черешата в устата си. Поклони се, усмихна се и започна да дъвче.

Нагаи се усмихна насила. Ами ако си промени мнението и се отметне? Вероятно Маширо наистина е армия от един човек. Мусаши Маямото очевидно е бил. Ако Маширо успее да запази живота му достатъчно дълго, за да се укрепи тук с д’Урсо, може и да се получи нещо в крайна сметка. Осъществимо е. Нагаи взе още една череша от кутията и я натика в устата си. Животът наистина може да бъде хубав в края на краищата.

Часът беше почти седем, когато влакчето, тръгващо от Световния търговски център, навлезе шумно в спирка Хобокен. Вагонът на Тоци беше претъпкан. Множество куфарчета от говежда кожа, шлифери, рогови очила, крака в чорапогащници и бели маратонки „Рийбок“ — и всичките искаха да слязат тук. Докато чакаше ред да се измъкне през оградените серпантини, Тоци си мислеше дали Хобокен беше наистина най-подходящото място за него. Той се изкачи заедно с тълпата по стълбите до тротоара и пресече павираната улица. Докато се приближаваше към отсрещния бордюр, той видя отражението си в стъклената витрина на един украсен с папрати бар. Светлосивият костюм и черните италиански мокасини бяха съвсем нови, още не бяха улегнали по него. Огледа се добре и малко се разочарова от това, което видя. Не изглеждаше много различен от тълпата. Може би там му беше мястото.

Беше обещал на дамата в „Елижън Фийлдз — Недвижими имоти“ да бъде там в седем, но си мислеше, че може да потърси и друг апартамент, защото нямаше начин да го одобрят за онзи на „Адамс стрийт“, който му беше показала госпожа Карлсон. Никакъв шанс без съпруга. Мислеше да отиде на срещата с наемодателя в петък и да им каже, че съпругата му е починала внезапно — тумор в мозъка или нещо такова. Може би хазяинът щеше да го съжали и да го вземе, но реши, че това е много глупаво. Всичко беше глупаво.