Антъни Бруно - Лоша кръв

— Ще го послушаш ли? — попита Гибънз, зазяпан в краката на блондинката. — Говоря за магнума.

— Не.

— Ще ти скъса топките, ако разбере.

— Няма да разбере. — Тоци отпи голяма глътка. Очите му не се откъсваха от момичето. Наистина беше приятно да видиш миниполите отново на мода.

— Ами ако се наложи да стреляш и след това балистичната експертиза открие неразрешен куршум?

Тоци сви рамене.

— Ще му кажа нещо.

Едно от кутретата допълни чашата на блондинката и разля малко на пода. Русокосата се поразмърда на стола и кръстоса крака, предлагайки на погледите им красиво дълго бедро. Гибънз се питаше какъв ли вкус имат „сините маргаритки“. Чувстваше, че сигурно няма да му харесат. Направо беше изненадан, че ги правят тук, в „Старият чим“. Изненадан беше, че има такива момичета тук. Никога не е имало.

— Защо не отидеш там и не поговориш с нея? — попита той.

— Мисля да го направя — отвърна Тоци. Приличаше на хипнотизиран. — Имам нужда от жена.

Гибънз се изсмя:

— Кой няма?

Тоци отпи още една едра глътка:

— Трябва ми съпруга.

— Какво?

— Не казвам да се оженя. Просто някоя да се представи за моя жена. Нали ти казах за онзи апартамент в Хобокен? Трябва да се срещна със собственика. Дава го под наем само на семейни и аз казах на посредничката, че съм женен. Трябва ми съпруга за петък.

— Аха. — Гибънз наблюдаваше как русокосата прокарва пръсти през косите си. Ноктите й бяха дълги и лилави, а на едното си ухо носеше обица от три гривни. — Откажи се. Опитай някоя от приятелките й. Повече приличат на съпруги. Тя не.

— Хм… имам предчувствие, че няма да повярва на историята ми. Ще си помисли, че това е покана.

— Не е лоша покана.

— Да… Обаче, ако си хазяин, ще дадеш ли жилище на жена, която изглежда така?

— Ако и аз живея в сградата, сигурно.

— Не знам… — Тоци пак отпи. — Не мисля така.

Гибънз изгълта каквото беше останало в чашата му.

— Е, как вървят нещата? Ти, а… нормално ли се възстановяваш? — Не знаеше точно как да се изрази, без Тоци да го възприеме като въпрос на психиатър към пациент. Тоци едва се беше измъкнал от едно доста лабилно състояние все пак. Та човекът беше минал в нелегалност, трябваше да се озърта през две минути, преследван денонощно отвсякъде — сигурно се е отразило по някакъв начин на психиката му.

— Да, пооправям се — каза Тоци, — но се чувствам много неестествено. Всичко, което имам сега, е ново. Страшно неестествено. Разбира се, предполагам, че не може да се очаква голям избор, след като си ограничил живота си до три пищова и куфар с мръсно пране.

Гибънз потри носа си и направи гримаса. Сега Тоци щеше да се разкисне и да заплаче над бирата си. Това го ядеше като червей отвътре. Той се пресегна за втората си бутилка „Ролинг Рок“, наклони чашата и започна да налива. Винаги си поръчваше бирите по две наведнъж. Спестяваше си чакането, докато го обслужат.

Тоци изведнъж отмести очите си от русокосата и погледна Гибънз:

— Кажи как са нещата с Лорейн. — Зададе въпроса с такава нота в гласа си, която явно показваше, че вече знае — затова не се опитвай да лъжеш. — Обаждах й се онази вечер. Здравата е разсърдена, че си решил да се върнеш на работа.

Гибънз упорито гледаше русокосата. Какъв беше той? Проклет агент на Лорейн? Какво си въобразява Тоци? Че може да му блъска топките само защото й е братовчед? По дяволите. Той и Лорейн бяха едно цяло много преди да научи за съществуването на Тоци. Разбира се, имали са спречквания. Сериозни спречквания. Но това изобщо не влиза в работата на Тоци.

— Казва, че е бясна, понеже си взел „едностранно решение“. Точно така го рече. Обидена е, че поне не си го обсъдил с нея предварително.

— Не сме женени, Тоц. — Гибънз отпи от бирата. — Не е нужно да обяснявам каквото и да е някому. Включително и на теб.

— Но защо просто не си поговорил с нея? Знаеш, да й обясниш своята позиция. Тя ще разбере… евентуално.

В този момент русокосата си изпусна портмонето. Тя стана от столчето, за да го вдигне, наведе се от кръста и си показа дупето на тълпата. Половината от мъжете в залата полетяха към рая.

— Само поговори с нея, Гиб. Това е всичко. Само поговори.

Гибънз го погледна втрещено:

— Гледай си шибаната работа, Тоци.

— Знаех, че ще ме разбереш — кимна Тоци.

Когато Гибънз се обърна назад, русокосата се беше запътила към вратата. Язък.

Неспокойни пламъци се стрелваха от високите комини на нефтената рафинерия и облизваха черното нощно небе над предградията Елизабет и Линден. В далечината стотици, може би хиляди голи крушки очертаваха контурите на обърканата мрежа от тръби под тези горящи свещи. По-наблизо ревът на кацащите реактивни самолети караше профилираната алуминиева врата да вибрира в ръката му, а червените и зелени светлини на излитащи машини изпълваха небето с изкуствени звезди. Мразовит вятър предвещаваше слана. Това напомни на Нагаи за родината му.