Антъни Бруно - Лоша кръв

Нагаи затвори вратата на склада и спусна резето. Зеленикавите флуоресцентни лампи го накараха да примижи, докато се движеше из лабиринта от пътеки, оформени между палети с подредени нависоко кашони консервирани храни. Плодов коктейл „Дел Монте“, свинско с боб „Кембълз“, сладки краставички „Хайнц“, царевица със сметана, шоколадов сироп „Хършиз“, едро нарязан бял тон. Замисли се дали това място все още е сигурно. Беше го подбрал много внимателно, но фамилията на Антонели контролираше Източен Нюарк, а хората на Хамабучи се движеха като сенки. Вероятно бяха могли да го открият досега. Надяваше се, че не са. Маширо имаше нужда от собствено дожо 15 15 Място за тренировки. — Б.пр. .

Когато заобиколи един куп от лещени супи „Прогресо“, той видя самурая да пренася два сгъваеми метални стола в центъра на своето кътче. Той се спря и наблюдаваше как Маширо разгъва столовете един до друг, после донесе стъклен буркан с нещо, което не успя добре да разпознае, заедно с бяла порцеланова купа за ориз и ги постави върху единия стол. Нагаи забеляза белия футон 16 16 Постелка за спане. — Б.пр. в едно ъгълче върху сивия циментов под и котлона в съседство до старинния сандък за оръжия от черешово дърво. Нищо друго, що се отнася до удобства. Така го искаше Маширо. Едно усамотено място за тренировки е рай за самурая. Всяка сутрин той събира нещата и ги скрива в багажника на колата си и отново ги нареждаше вечерта, все едно си устройва бивак. Той забеляза, че Маширо вече беше окачил на стената бронята на своя прародител, както правеше винаги преди тренировка. Тя го вдъхновяваше. Нагаи наблюдаваше как самураят си сваля обувките и чорапите и се запита колко ли е студен бетонният под. Животът на Маширо беше прост и целенасочен. Нагаи му завиждаше в известен смисъл.

Накрая Маширо удостои присъствието на господаря си с кратък поклон, после отиде за своята катана, положена върху футона, и я плъзна под черния пояс, пристягащ бялото горнище на неговото „ги“ 17 17 Екип за тренировка. — Б.пр. . След това постави късия меч вакидзаши така, че да стои напряко на корема му. Когато се приготви, той погледна господаря си и кимна. Нагаи отвърна на поздрава и се запъти към сгъваемите столове, върху които намери купата и буркана с малки черни череши. Седна на свободния стол, отвори буркана и изсипа черешите в купата. Изглеждаха неоновочервени под луминесцентните лампи. Той пъхна една в устата си и веднага му се прииска да имаше и уиски.

— Готов ли си? — запита той Маширо на японски.

Самураят кимна и изтегли сабята си на два-три пръста от ножницата. Тъмна кора покриваше остатъка от малкия пръст на дясната му ръка. Нагаи видя металния отблясък на извадената от Маширо част от сабята. Това беше мястото, където острието се съединява с дръжката и където бяха гравирани древните йероглифи: „Съсече наведнъж четири тела — в ръцете на Ямашита от Кинки.“ Той знаеше, че Маширо се надява да прибави подобен свой надпис някой ден.

Нагаи хвана една черешка за дръжката, повъртя я за момент между пръстите си и после рязко я захвърли към Маширо. Самураят моментално изтегли сабята и нанесе удар с трудно проследимо движение. Нагаи видя едната половинка от черешата на няколко стъпки от крака на Маширо. Другата половина беше изчезнала някъде.

— Много добре — каза Нагаи.

Маширо постави обратно катаната в черната кожена ножница:

— Моля, продължавайте — каза той на японски. Целта му беше съвършенството, а не похвалите. Нагаи се прекланяше пред дисциплината му. Мислеше си дали да каже на Маширо за предложението на д’Урсо — цял ден разсъждаваше върху него и още не можеше да реши дали този ход щеше да е разумен или не. Чудеше се как би реагирал Маширо на това. Щеше ли да следва желанията на господаря си, без да ги подлага на съмнение? Или би изгубил уважението на самурая, защото е изменил на своя господар?

Нагаи избра нова череша и я хвърли така, че да опише висока дъга. Тя започна да пада далече пред Маширо, но самураят се втурна бързо напред и острието изсвистя отдясно наляво, разсичайки целта на две.

— Не те ли притеснява пръстът? Не личи да е повлиял на умението ти.

— Уча се да го компенсирам — отвърна Маширо. — Отслабената ръка трябва да ми напомня за моята грешка.

Нагаи кимна замислено. Маширо живееше като в книгите. Все пак сигурно имаше някакво недоволство. Нагаи с положителност негодуваше срещу Хамабучи всеки път, когато го наказваха.