Антъни Бруно - Лоша кръв

— Съжалявам, Маширо, но трябваше да се направи.

Маширо гледаше озадачено:

— Защо се извинявате? Такъв е законът на якудза. Така трябва да бъде. Това е всичко.

Нагаи хвърли още една череша, все едно изстрелваше топче за игра с палеца и показалеца си. Тя полетя направо към лицето на Маширо. Сабята застана над главата на самурая, след малко полетя надолу и посрещна черешата точно пред носа му. Двете половинки паднаха право в краката му.

Маширо пъхна сабята в ножницата:

— Изглежда, това ви притеснява, господарю. Толкова ли дълго живеете в Америка, та забравяте нашите обичаи?

Нагаи премяташе друга череша между пръстите си и наблюдаваше самурая. Маширо го разбираше. Той можеше да разговаря с Маширо. В крайна сметка и двамата бяха изгнаници.

— Може и да съм бил твърде дълго тук — каза най-после Нагаи. — Но животът тук е добър. Започва да ми харесва. В много отношения ми харесва повече, отколкото у дома. — Той погледна въртящата се в ръката му череша. — Но ако толкова ми харесва, защо постоянно мисля за връщане? Дали е само за да бъда отново с децата си? Или наистина има нещо друго?

— Вашето объркване е мъгла, която ще се разсее. Вашата цел е да видите пак Япония, да бъдете при децата си и най-важното — да завоювате отново достойното си място във Фугукай. — Изречени на японски, думите на Маширо бяха грубо красноречиви. Той говореше с абсолютна увереност. Нагаи би искал и той да притежава такава увереност.

— Да… предполагам. — Той постави черешата на езика си, откъсна й дръжката и я запремята покрай бузата си.

— Обаче се притеснявате за Рейко — продължи Маширо. — Бихте искали да вземете тази жена с вас в Япония.

Нагаи кимна. Маширо го познаваше твърде добре.

— Да живея достойно в Япония с Рейко, с децата си… Това ще бъде рай. — Започваше да прилича на глупава мечта.

Маширо поклати глава:

— Няма рай. Само борба.

— Победата е рай.

Маширо се намръщи и отметна глава, обмисляйки твърдението.

— Да… може да се каже.

Нагаи взе по една череша във всяка ръка и внезапно ги хвърли отдолу към самурая. Маширо изписа насечена осмица с острието, разрязвайки и двете. Една неправилна половинка се търкулна и се удари в острия черен връх на обувката от крокодилска кожа, която носеше Нагаи.

— А ти, Маширо? Искаш ли да се върнеш в Япония?

— Ако вие желаете това.

— Но не ти се иска много — усмихна се Нагаи.

Маширо поклати глава:

— Не, тук е по-добре за мен. Оттатък ме търсят под дърво и камък. Ако се върна, отново ще бъда преследвано животно. — Той вдигна поглед към бронята на стената. — Предпочитам да не повтарям съдбата на Ямашита.

Нагаи се загледа в конструкцията на древната броня — мънички, потъмнели медни плочки, здраво навързани в сложна плетеница от тъмнозелени, кафяви и черни кожени ивици. Той знаеше историята за прародителя на Маширо, който е носел тази броня — Ямашита, незаконния син на най-прочутия самурай в Япония Мусаши Маямото. Поне така твърдеше Маширо, понеже се предполага, че Мусаши не е имал деца. Според Маширо господарят на Ямашита — Нагаи — загинал в битка и всичките му самураи били принудени да станат ронин — скитащи воини, обречени на живот в постоянно движение и мародерство поради безпризорния им статут. Независимо от репутацията му на страшен майстор на сабята Ямашита умрял като селянин в резултат на най-обикновена вендета. Прерязали му гърлото, докато оправял някаква жена. Убиецът бил нинджа, нает от китайски търговец на коприна, който загубил от Ямашита при игра на зарове любимия си кон. Много е непочтено да убиеш човек, когато прави любов, но това било типична тактика за нинджа според Маширо. Нагаи се питаше дали Маширо ще го счита за ронин, ако изостави Хамабучи заради д’Урсо. Дали самураите някога са преминавали на друга страна?

Нагаи взе още две череши и ги хвърли високо и надалече от двете страни на Маширо. Самураят изтегли дългата сабя с дясната ръка, късата в лявата и разпери ръце като хищна птица. Бързо се придвижи надясно, после отскочи наляво. Катаната разцепи едната череша, обаче вакидзаши само успя да отпрати другата през помещението към купчината кашони. Маширо се намръщи и измърмори нещо на себе си.

Нагаи сдъвка още една череша.

— Я ми кажи — заговори той, — какво мислиш за д’Урсо? Честно.

Маширо повдигна вежди:

— В какъв смисъл?

— Мога ли да му имам доверие?

— Досега му вярвахте.

— Тогава?

Маширо отпусна ръцете си върху дръжката на дългата сабя над колана му.