Антъни Бруно - Лоша кръв

Цял ден се опитваше да направи някаква връзка между труповете в „Бръмбарът на смъртта“, култовите убийства и сабите и не успя да измисли абсолютно нищо. Беше позабравил колко изтощително може да бъде понякога ровенето из компютърните файлове и съпоставянето на различни варианти, да прекараш дълги часове, опитвайки да подредиш фактите, та да заработят в желаната посока, и накрая да откриеш, че това, което си считал за брилянтна теория, не струва пукната пара. Дълбоките разрези в двата трупа не съвпадаха с нищо от регистрираните в базата данни на Националния информационен център по престъпността. Лабораториите продължаваха да твърдят, че разрезите са направени едновременно с един удар, а в компютъра нямаше нищо подобно. На Тоци му беше трудно да го възприеме, когато го чу за първи път, и все още се съмняваше. Беше физически невъзможно. Медицинският експерт сигурно е сгрешил.

Ставаше студено, вятърът започваше да хапе. Тоци пъхна ръце в джобовете и му се прииска да си беше облякъл шубата, но после се сети, че вече няма такава шуба. Трябваше да си купи нова. Мамка му. А беше хубава шуба.

Докато вървеше по „Уошингтън стрийт“, той забеляза нарисувания върху картон тиквен фенер, залепен на витрината на доста модерен ресторант с италиански деликатеси. Непосредствено до вратата имаше цял рафт със специалитети от „паста“, а до него — хладилна витрина с най-различни замразени подправки. В семейството му казваха макарони, не „паста“, а „подправки“ беше сос. Не си падаше много по тези нови заведения, специализирали се по разните варианти с домати и печурки. Харесваха му по-старите местенца по страничните улици, където можеш да си поръчаш голям сандвич от питка с шунка и сладки червени чушки, където ти правят питката в кухнята на заведението, където можеш да заложиш десетачка на някой кон, ако те познават. Честно казано, харесваше му този тип заведения, които се харесваха и на тарикатчетата. Само че той не беше тарикат. Беше от федералните.

„Елижън Фийлдз — Недвижими имоти“ се намираше в следващия блок. Тоци крачеше енергично, с нетърпение да влезе и избяга от студа, с нетърпение да си намери жилище. Точно тогава в погледа му попадна малка табелка, написана на ръка и закачена над един вход: „Хобокенско кооперативно училище по самоотбрана“. Под думите имаше изписана купчина японски или китайски йероглифи. Тоци отстъпи до бордюра и погледна към втория етаж над цветарския магазин. Всички прозорци светеха ярко. Успя да види няколко фигури с бели униформи, които се движеха насам-натам. Веднага се сети за двойката убити и за силните удари по вратовете, които са ги умъртвили. Погледна нататък по улицата към кантората на „Елижън Фийлдз — Недвижими имоти“. Можеше да почака. Това е по-важно. Той отвори вратата и се изкачи горе.

В малката, евтино обзаведена чакалня нямаше никой, затова той напъха глава в студиото. Беше голяма зала, почти колкото цялата дължина на сградата, с белеща се боя по тавана и ярко осветление. Дървеният под беше почти изцяло покрит с големи сини тепихи, а върху тях имаше десетина или малко повече души, главно мъже, четири жени с горе-долу еднакъв брой бели, оранжеви, сини и кафяви пояси. Бяха разпределени по двойки и упражняваха някаква хватка, която включваше хвърляне на нападател, хванал те за гърлото откъм гърба. Учителят — сенсей, както си спомни Тоци — беше човек с кротък вид, червеникавокафява брада и започнала да се отдръпва нагоре по челото му коса. Той кръстосваше между двойките и ги наблюдаваше, спираше ги често, за да коригира грешките им. Беше облякъл нещо, което приличаше на дълга плисирана черна пола-панталон върху белия си екип „ги“. Тоци беше учил малко карате в Куантико като част от обучението му във ФБР — силно опростен вариант, специално пригоден за полицейски нужди. Помнеше, че неговият сенсей носеше само черен пояс. Тези поли-панталони бяха нещо ново за него.

Като погледа малко как сенсеят инструктира учениците, бързо разбра, че това не е карате, освен ако не е някой от по-непознатите му стилове. Съмняваше се обаче, понеже изобщо не приличаше на карате. Нямаше удари с ръце и крака. Всички изглеждаха много спокойни и отпуснати. Щом се разделяха за упражнение, започващият атаката неизбежно губеше, завършвайки обикновено проснат по гръб или политнал с главата напред над тепиха. Кафявите пояси и особено някои от сините влагаха съвсем малко усилие, когато хвърляха съперника си. Беше почти нереално. На Тоци му стана интересно. Стоеше облегнат на вратата и гледаше, когато сенсеят обяви края на упражнението по тази техника. Партньорите спряха, поклониха се един на друг и после бързо коленичиха в редица с лице към своя учител.