Антъни Бруно - Лоша кръв

— Какво, по дяволите, иска този? — Лицето на д’Урсо беше намръщено.

— Искам да знам какво е станало с братовчед ми, господин д’Урсо. — Хлапето говореше перфектен английски. — Няма го от събота. Не е справедливо да се отнасяте така с нас. Не това очаквахме, когато се записвахме за програмата, преди да дойдем.

Такаюки… да. Нагаи знаеше кое е това хлапе. Влюбеното паленце, което помагаше на Рейко в уроците й по английски след училище. Спомни си я да казва, че той говори английски съвсем като американец. Нагаи често си мислеше, че трябва да благодари на малкото лайно за това, че му е обучил такъв ефикасен шпионин. Рейко… Ако някога д’Урсо разбере за нея…

Тогава Нагаи срещна очите на Маширо и кимна отсечено. Нетърпеливият самурай отвърна със същия жест и се обърна към хлапето. Широкият гръб на Маширо закри лицето на роба от погледа му.

— Постарай се всички останали да разберат — нареди Нагаи. — Изплаши ги, та да им дойде акълът.

Маширо се движеше бързо, размахвайки широките си бедра в дълги плавни крачки. Той застана лице в лице срещу Такаюки в неподвижно очакване. Момчето го погледна сърдито и отново започна да задава въпроса си на японски, но беше рязко прекъснат, когато Маширо го тресна по челото със собствената си глава. Той го избута през вратата и бързо го последва. Нагаи се усмихна. Знаеше, че Маширо ще се справи.

Нагаи чуваше от коридора как момчето се опитва да протестира, но всичките му молби бяха пресечени. После се чу жестока тупурдия, когато момчето бе хвърлено надолу по късите стълби, водещи към това задно крило. После настана моментна тишина. Нагаи си представи как цялата фабрика изстива при внезапното пристигане на Маширо с хлапето. Когато и да се появеше, те замръзваха. Той всяваше в душите им ужас, подобен на дълга, тежка зима. До задната стая долиташе шум от влачене на крака по плочките на пода и от блъскащото се тяло на младия Такаюки в металните вани, докато ударите на Маширо си вършеха работата. След това пак тишина, последвана от тих, надигащ се стон от болка. Нагаи погледна д’Урсо и се усмихна.

— Вече ще бъде добро момче.

Д’Урсо също се усмихна:

— Сигурен съм, че ще бъде. Слушай, трябва спешно да се погрижа за една работа в моето представителство на „Хонда“, но обещай ми, че ще обмислиш каквото ти казах.

— Ще ти се обадя — кимна Нагаи.

Франчоне отново изглеждаше объркан, когато последва шурея си вън от стаята. Останал сам, Нагаи се загледа в сивата светлина, влизаща през мръсния прозорец, опитвайки се да потуши изкушението от направеното предложение. Но в Америка всичко бе възможно.

Тогава Маширо се появи отново и закри вратата с широкия си силует. Той стискаше окървавената си ръка. Почернелият остатък от пръста кървеше.

— Ножа и запалката, моля.

Нагаи кимна и бръкна в джоба си. Да… всичко беше възможно.

Гибънз смучеше карамелен бонбон и разглеждаше Тоци, който бе седнал на стола до него. Коляното на Тоци подскачаше, докато той шареше с очи по бюрото на Айвърс и се опитваше да чете вестниците, разпръснати наопаки отгоре. Изглеждаше неспокоен. Напоследък все така изглеждаше.

Главният специален агент Брант Айвърс седеше зад прекалено голямото си махагоново бюро, с кацнали на носа му очила с половин стъкла, докато четеше доклада в ръката си. Може и така да му се струваше, но Гибънз би се заклел, че Айвърс беше започнал да посивява по слепоочията. Сивият оттенък, съчетан с цивилния тъмносин костюм и бялата риза, му придаваше почти бащински вид. Нещо като кръстосана порода между Теди Кенеди и Ози Нелсън. В интерес на истината поведението на Айвърс бе станало съвсем бащинско, откакто дойде Тоци. Гибънз хвърли поглед към снимката на тримата синове на Айвърс върху бюрото. Децата те състаряват, Брант. Гибънз се усмихна подличко.

Айвърс надзърна над очилата си, погледна Гибънз и после спря скептичния си взор върху Тоци. Това беше още един от оттренираните му жестове, който би трябвало да означава нещо. Глупости. Ако нямаш доверие в Тоци, защо, по дяволите, се съгласи изобщо да участва в това разследване, задник такъв? Хайде, започвай.

Айвърс изпусна дълга, примирена въздишка и поклати глава. Гибънз го чакаше да каже нещо, но той продължаваше да клати глава.

— Е, каква е историята, Брант?

Айвърс му се намръщи и пак се загледа в Тоци.

— Не е много обещаваща, Бърт.

Гибънз преметна няколко пъти карамелчето върху езика си. Той мразеше първото си име — Кътбърт, както и всяка вариация върху него, но рядко казваше някому повече от веднъж, че предпочита да го наричат с фамилното му име. Ако наистина го познавате, то тогава знаете, че не бива да го наричате със собственото. По този начин познаваше кои са истинските му приятели.