Антъни Бруно - Лоша кръв

— Едно време, някога — започна Маширо на слабия си английски — аз бях началник — не голям шеф, не малък шеф, среден шеф. Но мой живот ми омръзва. В мойта душа нищо, когато бил началник. В компания всеки мисли как да прави по-голям пай. Аз знае един човек се убил, понеже компания не иска негова идея за часовник в кола. Това не добре. Това не Маширо. Човек трябва да служи на своя душа, не компания. Аз съм самурай. Това моя душа. Аз трябва да служи на един господар — един господар, който се интересува повече от часовник в кола. Маширо не може да бъде ронин.

— Това какво е? — попита Франчоне.

Нагаи изчака, докато обмисляше струва ли си усилието да се обяснява на този боклук.

— Ронин е скитащ воин, самурай, изгубил господаря си.

Маширо кимна енергично:

— Нагаи-сан е мой господар. Той казва мене прави това, аз изпълнявам. Той най-добре знае.

Нагаи си спомни първия път, когато видя Маширо. Беше едно дъждовно утро преди три-четири години. Излизаше от къщата си и почти се спъна в този странен човек, коленичил пред прага му с глава наведена до цимента. Много почтително и тържествено непознатият се представи като потомък на самурая Ямашита, който служел при великия военачалник Нагаи от Кинки в ранния период на шогуната Токугава. Той реши, че човекът е превъртял. Обаче Маширо продължи да го нарича „господарю“, като твърдеше, че старият военачалник Нагаи е бил негов прароднина, а той сега е дошъл да възстановят традицията на техните деди. Нагаи се изсмя и му припомни, че това име е много разпространено, обаче Маширо беше сигурен в произхода, макар никога да не каза откъде знае това. Маширо обясни, че е минал през големи перипетии, докато го открие, за да може да предложи услугите си. Нагаи го гледаше втрещено и изведнъж му хрумна, че този странник може да е част от изменчивата му съдба. Това се бе случило по-малко от седмица след като се опита да убие Хамабучи, в периода, когато очакваше да се срещне със смъртта заради своята глупост. Беше съвсем сам. Никой от Фугукай не желаеше да разговаря с него, от страх жена му избяга с децата в къщата на майка си. При нормални обстоятелства би казал на непознатия, че е откачен, и щеше да го изхвърли от имота си, но тогава му беше нужен приятел. Някой, който да му прави компания, докато очаква отмъщението на Хамабучи. Той покани Маширо вътре и му направи чай. Ето така се започна.

— Чакай, чакай — каза Франчоне, измъквайки го от спомените. — Мишмош е имал законна работа и я е зарязал, за да се хване с якудзите?

— Много по-сериозно е от това, но ти не би го разбрал. — Я изчезвай.

— Това е свързано с честта, Боби — рече д’Урсо, като гледаше спокойно към Нагаи.

— Да, чест — протръби Маширо. — Днес повече чест да си якудза. В бизнес няма чест. Нагаи-сан се бори за нещо по-голямо от заплата. Нагаи-сан е „даймио“ — военачалник по наследство. Система днес лоша. Големи заводи прави много пари. Стар начин по-добър. Ние успеем — смее се на система. Това хубаво.

Франчоне се обърна към д’Урсо:

— Нищо не разбирам.

— Това, което иска да каже, Боби, е, че е по-добре да си добър якудза, отколкото да лижеш задника на някоя компания. Маширо разпознава една глупост още като я види, а всички тези големи компании са глупост. Потънали са в излишество и консумативност. Маширо държи на по-високи ценности от това. Има ли нещо такова, Нагаи?

Нагаи се взря в д’Урсо. Удивително. По свой начин д’Урсо разбираше. Удивително!

Маширо отново кимаше и се усмихваше на д’Урсо:

— Да, да. По-добре да си самурай за Нагаи, отколкото насекомо за „Тойота“, да.

Франчоне сви рамене:

— Щом така мислиш. Я ми кажи нещо, Мишмош. Ще се отрази ли този пръст на каратисткия ти удар?

Маширо изглеждаше озадачен и Нагаи преведе. Самураят погледна Франчоне и се усмихна загадъчно. Нагаи се изхили на обърканото изражение върху лицето на гаменчето. Нека се чуди.

— Къде е братовчед ми?

Нагаи престана да се смее. Всички извъртяха глави към вратата, откъдето идваше гласът. Настоятелният въпрос на японски увисна във въздуха.

Това беше един от робите на д’Урсо, хлапе, облечено в голяма за него, изцапана бяла работна престилка, с една от тези смешни книжни шапки на главата си. Той застана до вратата и ги огледа, след това рязко се поклони на четиримата поотделно и се обърна на японски към Нагаи и Маширо:

— Казвам се Такаюки. Братовчед ми излезе да търси приятелката си преди няколко дни и още не се е върнал. Разказват се слухове, че сте ги убили. Искам да знам вярно ли е. — Той застана твърдо в очакване на отговор.