Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Моят годеник — спокойно отговори тя. — И не е белгиец, а швейцарец.

Твоят какво? Топката се спука, отровата се изля във вените ми.

— Казах ти за него онзи следобед на кулата! Защо съм се върнала от Швейцария толкова щастлива… Казах ти, а ти ми отвърна с тези… унизителни писма.

Не е нейна грешка на езика, нито моя писмена грешка. Годеникът Грегоар. Всички онези канибали пируваха с моето достойнство. Значи така било. Моята страстна любов? Няма такова нещо. Никога не е имало. Сега невидимият тромбонист съсипваше „Ода на радостта“. Изкрещях му с буреносна жестокост — продрах си гърлото — да я свири в тоналността, в която Бетовен я е написал, или изобщо да не я свири. Попитах:

— Швейцарец? Тогава защо се държи толкова нападателно?

Тромбонистът подхвана помпозно изпълнение на Петата на Бетовен, пак в грешна тоналност. Гласът на Е. прозвуча една степен над абсолютната нула:

— Мисля, че си болен, Робърт. Трябва веднага да си вървиш.

Швейцарският годеник Грегоар и икономът сложиха по една ръка на податливите ми рамене и ме поведоха през стадото към вратата. Високо, високо над главата си зърнах двете малки В.д.В. с нощни шапки да надничат през парапетите на стълбището като готови за сън гаргойли. Намигнах им.

Победоносният блясък под дългите мигли на моя съперник и произнесената с акцент реплика „Вървете си в Англия!“ събудиха в мен Пройдохата Фробишър, за съжаление. Точно когато ме изхвърлиха през прага, аз сграбчих Грегоар в боксьорска прегръдка, твърдо решен да взема със себе си това самодоволно какаду. В коридора запищяха райски птици, зареваха бабуини. Ние се търкулнахме по стълбите — не, изтрополихме, подхлъзнахме се, изругахме, тупнахме и се сдърпахме. Грегоар извика от уплаха, после от болка — точно лекарствата, предписани от доктор Мъст! Каменните стъпала и заледеният паваж охлузиха и моето тяло до черно като неговото, и аз като него ожулих до болка лактите и хълбоците си, но поне моята вечер не беше единствената съсипана вечер в Брюж, и аз креснах, като го ритнах в ребрата по веднъж за всяка дума, преди да избягам с накуцване заради натъртения си глезен:

— Любовта боли!

Сега съм в по-добро настроение. Вече не помня даже как изглежда Е. Някога лицето й се беше запечатало във видиотените ми зеници, виждах я навсякъде, във всекиго. Грегоар има изящни пръсти, дълги и гъвкави. Роберт Шуман осакатил ръцете си, като връзвал тежести към тях. Мислел, че така ще разшири обхвата на пръстите си на клавиатурата. Великолепни струнни квартети, но какъв глупак! Грегоар, от друга страна, е роден със съвършени ръце, но вероятно не прави разлика между сол ключ и гаечен ключ.

Шест-седем дни по-късно

Забравих за това недовършено писмо — е, почти забравих, беше потънало сред листата на една партитура за пиано, а аз бях твърде зает с композиране, за да го изровя. Леденостудено време, обичайно за сезона. Половината часовници в Брюж са здраво замръзнали. Е, вече знаеш за Ева. Тази история ме опустоши, но, кажи, кое изпълва пустотата? Музиката, Сиксмит, да бъде Музика — и биде Музика. Снощи за шест часа потене пред камината написах 102 такта от траурен марш, вдъхновен от „Ода на радостта“, за моя кларинетист.

Още един посетител днес: не съм бил толкова популярен от онзи злополучен ден на конните надбягвания. Събудих се на обяд от дружелюбно, но настоятелно „чук-чук-чук“. Провикнах се:

— Кой е?

— Ферпланке.

Името нищо не ми говореше, но когато отворих вратата, там стоеше моят полицай музикант, същият, който в стария ми живот ми даде назаем колелото.

— Може ли да вляза? Реших да ви дойда на любезно посещение.

— Разбира се — отвърнах аз и остроумно добавих: — Много сте любезен за полицай.

Разчистих един фотьойл и предложих да поръчам чай, но посетителят ми отказа. Не можа да прикрие добре стъписването си от безпорядъка. Обясних му, че давам бакшиш на камериерките, за да не влизат. Не понасям да пипат партитурите ми. Г-н Ферпланке кимна съчувствено, после се зачуди защо един джентълмен ще се регистрира в хотел под псевдоним. Ексцентричност, наследена от баща ми, обясних аз, той е видна обществена фигура и предпочита личният му живот да си остане личен. По същия начин не говоря и за призванието си, за да не се налага да дрънкам на пианото по време на коктейли. Отказите се приемат зле. Обяснението ми като че ли задоволи Ф.

— „Льо Роял“ е луксозен дом извън дома — той огледа всекидневната ми. — Не знаех, че секретарите получават такова добро заплащане.