Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Не съм в настроение за писане на писма след всичко, което стана, особено след неотдавнашната ми среща с Е. Фенерджията вече пали уличните фенери. Да можех да върна времето назад, Сиксмит. Де да можех.

На другия ден

Подобрение. Ева. Ах. Сигурно щях да се смея, ако не ме болеше толкова много. Не помня къде бях последния път, когато ти писах. От Нощта на моето прозрение времето тече в главозамайващо темпо алегрисимо. Е, стана повече от ясно, че няма да успея да издебна Ева, когато е сама. Тя така и не се появи на терасата в четири следобед. Единственото обяснение, което ми идваше наум, беше, че писмата ми са попаднали в чужди ръце (не знам дали В. Е. е изпълнил обещанието си да очерни името ми в Англия, дали не си подочул нещо? Не ме е грижа особено, но е хубаво човек да знае). Отчасти се надявах Й. да ме издири в този хотел — във второто си писмо бях написал къде съм. Готов съм даже да спя с нея, ако това ще ми осигури достъп до Ева. Казах си, че не съм извършил никакво престъпление — добре де, ако трябва да бъдем точни, никакво престъпление срещу Кромелинк-Еърс, за което те да знаят — и явно Й. за пореден път е играла по свирката на съпруга си. Може би винаги го е правила. Така че нямах друг избор, освен да посетя къщата на Ван де Велде.

Нагазих в сумрачната киша на добрия стар Миневатер Парк. Студ като на Урал. Люгерът на Еърс поиска да дойде с мен, затова пъхнах стоманения си приятел в дълбокия като пещера джоб на кожуха. В павилиона за оркестъра пушеха проститутки с груби физиономии. Нито за миг не се изкуших — само най-отчаяните излизат навън в такова време. Опустошеното здраве на Еърс ме отблъсна от тях, може би за цял живот. Пред къщата на В.д.В. имаше върволица от кабриолети, в студения въздух пръхтяха коне, кочияши се загръщаха в дългите си палта, пушеха, потропваха, за да се сгреят. В прозорците, озарени от бледожълти лампиони, се мяркаха трепетни дебютантки, чаши за шампанско, искрящи полилеи. Имаше голямо светско събиране. Идеално, помислих си аз. Добър камуфлаж, нали разбираш. Щастлива двойка внимателно изкачи стълбите, вратата се отвори — Сезам — и из ледения въздух се разнесе мелодия на гавот. Тръгнах след тях по поръсените със сол стълби и потропах със златното чукче, като се мъчех да запазя спокойствие.

Облеченият във фрак Цербер ме позна — изненаданият иконом никога не предвещава добри новини.

— Съжалявам, мосю, но вашето име не фигурира в списъка на гостите.

Вече бях пъхнал ботуш във вратата. Предупредих го, че списъците с гости не важат за близки семейни приятели. Човекът се усмихна извинително — имах работа с професионалист. Точно в този момент покрай мен профуча тълпа нагиздени топло облечени хлапета и икономът неразумно ги пусна да влязат пред мен. Вече бях преполовил окъпания в светлина коридор, когато ръката в бяла ръкавица ме стисна за рамото. Трябва да призная, че избухнах по най-недостойния начин — унизителен момент, не мога да го отрека — и закрещях името на Ева, без да спирам, като разглезено дете в пристъп на истерия, накрая танцовата музика секна и коридорът и стълбите се изпълниха със стъписани гости. Само тромбонистът продължаваше да свири. Какво да ги правиш, тромбонисти. Надигна се уплашен ропот на всички основни езици. От заплашително жужащия кошер изскочи Ева с електриковосиня бална рокля и ручей от зелени перли. Мисля, че извиках: „Защо ме отбягваш?“; или нещо също толкова достойно.

Е. не се хвърли в прегръдките ми, не се разтопи в обятията ми и не ме обсипа с думи на обич. Първата част, която изпълни, беше „Отвращение“:

— Какво е станало с теб, Фробишър?

В коридора висеше огледало, погледнах да видя какво има предвид. Бях се занемарил, но знаеш, че когато композирам, рядко се бръсна. Втора част — „Изненада“:

— Мадам Донт каза, че си се върнал в Англия.

Нещата вървяха от лошо по-лошо. Трета част — „Гняв“:

— Как смееш да се появяваш тук след… всичко?

Уверих я, че родителите й са й наговорили само лъжи за мен. Защо иначе ще крият писмата ми до нея? Тя каза, че е получила и двете ми писма, но ги е скъсала „от съжаление“. Това силно ме потресе. Настоях да говоря с нея на четири очи. Имахме да изясним толкова много неща. Някакъв повърхностно красив младеж сложи ръка на раменете й, препречи пътя ми и ми каза нещо на собственически фламандски. Отвърнах му на френски да махне лапите си от момичето, което обичам, като добавих, че войната би трябвало да е научила белгийците да залягат при появата на превъзхождаща ги сила. Ева взе дясната му ръка и обхвана с длани юмрука му. Проява на интимност, сега виждам това. Чух името на ухажора й, когато един приятел шепнешком го предупреди да не ме удря: Грегоар. Топката ревност, заседнала в стомаха ми, вече имаше име. Попитах Ева кой е наеженият й домашен любимец.