Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Последната ми спирка беше празната стая на Ева. Полежах на леглото й, погалих дрехите й, знаеш колко сантиментален ставам на раздяла. На тоалетната й масичка оставих най-краткото писмо в живота си: „Императрице на Брюж. Твоята тераса, твоят час“. Върнах се в стаята си. Казах прочувствено сбогом на леглото си с балдахин, отворих заяждащия прозорец и изхвърчах навън на заледения покрив. „Изхвърчах“ е точната дума — в бързината една керемида се плъзна и падна с трясък на чакълената пътека долу. Залегнах по очи в очакване всеки миг да чуя викове и сигнали за тревога, но никой не беше обърнал внимание. Слязох на земята с любезното съдействие на едно тисово дърво и тръгнах през заскрежената градина с подправки така, че подрязаните храсти да останат между мен и прозорците на прислугата. Заобиколих, излязох пред къщата и тръгнах по „Монашеската променада“. Духаше източен вятър, дошъл направо от степите, добре, че бях с овчия кожух на Еърс. Чувах страдащите от артрит тополи, козодоите във вкаменените гори, някакво полудяло куче, стъпките по замръзналия чакъл, пулса, който се надигаше в слепоочията ми заедно с някаква скръб — скърбях за себе си, за годината. Подминах старата колиба, поех по пътя за Брюж. Надявах се да спра някой фургон с мляко или каруца, но нищо не се мяркаше. Звездите избледняваха в предутринния хлад. В няколко къщи горяха свещи, в ковачницата зърнах озарено от пламъци лице, но пътят на север принадлежеше само на мен.

Така си мислех, но зад гърба ми изръмжа автомобил. Нямах намерение да се крия, затова се обърнах и застанах с лице към него. Фаровете ме заслепиха, колата забави скорост, двигателят заглъхна и познат глас ми извика:

— И накъде сте хукнали така ненадейно в този безбожно ранен час?

Самата г-жа Донт, загърната в черно плюшено палто. Дали семейство Еърс не я бяха изпратили да залови избягалия роб? Объркан, смотолевих като пълен глупак:

— О, стана катастрофа!

Проклех се за тази непохватна лъжа, защото очевидно бях напълно здрав, сам, тръгнал пеша с куфара и раницата си.

— Какъв лош късмет! — побърза да отвърне г-жа Донт и доблестно да запълни празнините, оставени от мен. — С приятел или роднина?

Скочих в спасителната лодка:

— С приятел.

— Знаете ли, точно по тази причина Морти предупреждаваше г-н Еърс да не купува „Каули“! При катастрофа тези коли са неблагонадеждни. Колко глупаво от страна на Йокаста, защо не ми телефонира? Хайде, скачайте! Само преди час една от арабските ми кобили роди две превъзходни жребчета, и трите кончета се чувстват отлично! Бях тръгнала към къщи, но съм твърде превъзбудена, за да спя, затова ако изпуснете влака в Брюж, ще ви закарам до Остенде. Толкова обичам да пътувам по това време. Та от какво естество е катастрофата? Дръжте се, Робърт. Никога не мислете най-лошото, преди да сте научили всички подробности.

С помощта на няколко пълни неистини стигнах в Брюж на разсъмване. Избрах този превъзходен хотел срещу „Св. Венцеслас“, защото отвън прилича на поставка за книги и в саксиите за цветя са посадени красиви миниатюрни елхички. Стаите ми гледат към тих канал от западната страна. След като свърша това писмо, ще дремна за малко, докато дойде време да отида на терасата. Е. може да е там. Ако не е, ще се скрия в някоя уличка близо до училището й и ще я причакам. Ако и там не се появи, сигурно ще се наложи да се отбия у Ван де Велде. Ако името ми е опетнено, ще се появя предрешен като коминочистач. Ако ме познаят — дълго писмо. Ако дългото писмо попадне в чужди ръце, на тоалетната й масичка я чака второ. Аз съм решителен човек.

Искрено твой,

Р. Ф.

П.П. — Благодаря ти за загриженото писмо, но защо трепериш над мен като майка орлица? Да, разбира се, че съм добре — като се изключат последиците от гореописания сблъсък с В. Е. Повече от добре съм, в интерес на истината. Умът ми е способен да изпълни всяка творческа задача, която му хрумне. Композирам най-хубавата творба в живота си, в живота изобщо. Имам пари в джоба и още в Първа белгийска банка. Което ми напомня: ако Ото Йенш не отстъпи от трийсетте гвинеи за двете книги на Мунте, кажи му да одере майка си и да я осоли. Да видим колко ще даде руснакът от „Грийк Стрийт“.

П.П.П. — Едно последно неочаквано откритие. В Зеделгем, докато стягах куфара си, проверих дали нещо не се е търкулнало под леглото. Намерих половинка от скъсана надве книга, пъхната под единия крак от отдавна заминал си гост, за да не се клати леглото. Може да е бил пруски офицер или Дебюси, кой знае? Не ми направи впечатление до момента, в който забелязах заглавието на подвързията. Тежка задача, но повдигнах леглото и издърпах подвързаните страници. Точно така: „Тихоокеанският дневник на Адам Юинг“. От страницата, където прекъсва, до края на първия том. Можеш ли да повярваш? Пъхнах половинката в куфара си. Мн. скоро ще я дочета. Умиращият щастливец Юинг така и не е видял ужасните силуети, дебнещи зад ъгъла на историята.