Дейвид Мичъл - Облакът атлас

— Който е в менюто, не го е грижа за соса.

Той се върна и се помъчи да запали своето бугати. Не можах да разбера какво иска да каже, но се приближих към фазана, с което го накарах още по-отчаяно да пляска с криле. Перата на гърдите му бяха изцапани с кръв и фекални пръски. Той плачеше, Сиксмит, точно като двудневно бебе. Съжалих, че нямам оръжие. Край пътя имаше камък, голям колкото юмрука ми. Ударих с него фазана по главата. Неприятно — не е същото като да застреляш птица, съвсем не е същото.

Избърсах кръвта му от себе си колкото можах, като използвах листа лапад, набрани край пътя. Донт беше запалил колата, аз скочих вътре и двамата отидохме в съседното село. Безименно наглед място, където обаче имаше жалко полукафене-полугараж-полубюро за погребални услуги, пълно с шайка мълчаливи местни и много мухи, които летяха из въздуха като упоени ангели на смъртта. От рязкото удряне на спирачките предната ос на колата се беше изкривила, затова М.Д. спря там, за да я погледнат. Седнахме на чист въздух накрай „площада“, в действителност калдъръмено кално езеро с издигнат по средата му постамент, чийто някогашен обитател отдавна е бил претопен за куршуми. Някакви мръсни деца тичаха по площада и гонеха единствената тлъста кокошка в селото — тя подхвръкна и кацна на постамента. Децата започнаха да я замерят с камъни. Зачудих се къде ли е собственикът на птицата. Попитах бармана кой е стоял преди на постамента. Не знаеше, бил родом от юг. Чашата ми беше мръсна, затова го накарах да я смени. Той се засегна и оттогава стана по-неразговорлив.

М.Д. попита за едночасовия ми престой на гробището в Цонебеке. Не му дадох ясен отговор. Пред очите ми още се мяркаше размазаният окървавен фазан. Попитах го къде е бил през войната.

— О, занимавах се със сделки.

— В Брюж? — попитах учуден: не можех да си представя белгийски търговец на диаманти да просперира по време на германската окупация.

— Мили Боже, не — отговори М.Д. — В Йоханесбург. С жена ми прекарахме цялата война в чужбина.

Похвалих неговата далновидност. Той скромно обясни:

— Войните не избухват изневиделица. Започват с малки пожари на хоризонта. Приближават се. Мъдрият човек се оглежда за дим и се приготвя да напусне къщата си точно като Еърс и Йокаста. Безпокои ме това, че следващата война ще бъде толкова голяма, че нито едно градче с хубав ресторант няма да остане незасегнато.

Толкова ли е сигурен, че се задава нова война?

— Винаги се задава нова война, Робърт. Те никога не се потушават докрай. Какво поражда войните? Стремежът към власт, гръбнакът на човешката природа. Заплахата с насилие, страхът от насилие или самото насилие са инструменти на този зловещ стремеж. Стремежът към власт се проявява в спалните, кухните, заводите, съюзите и по държавните граници. Слушай и помни: народът държава е чисто и просто човешката природа, раздута до чудовищни мащаби. Което означава, че народите са отделни единици, чиито закони се диктуват от насилие. Така е било винаги и винаги ще бъде. Войната, Робърт, е един от двата вечни спътника на човечеството.

— Тогава кой е другият? — попитах.

— Диамантите.

През площада се втурна месар с окървавена престилка и децата се разбягаха. Той на свой ред се опита да подмами кокошката да слезе от пиедестала.

А Обществото на народите? Сигурно народите познават и други закони освен тези на войната? Ами дипломацията?

— О, дипломацията — подхвана М.Д., който беше в стихията си — разчиства пораженията от войната, легитимира последиците, дава на силните държави средства да наложат волята си над слабите, докато те пазят флотилиите и батальоните си за по-сериозни противници. Само професионалните дипломати, неизлечимите малоумници и жените гледат на дипломацията като на траен заместител на войната.

Абсурдността на гледната му точка, казах аз, се състои в това, че науката създава все по-кръвожадни средства за воюване, докато човешките сили на унищожението надделеят над нашите сили на съзиданието и цивилизацията тласне себе си към самоунищожение. М.Д. отвърна на моето възражение с хапливо ликуване:

— Точно така. Нашият стремеж към власт, нашата наука и същите онези качества, които са ни превърнали от маймуни в диваци, а после и в модерни хора, точно тези качества ще унищожат вида Хомо сапиенс преди края на този век! Ти сигурно ще доживееш да видиш това, щастливи синко. Какво симфонично кресчендо ще бъде, а?

Месарят дойде да поиска стълба от бармана. Тук трябва да свършвам. Не мога вече да държа очите си отворени.