Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Мадам Ван де Велде измери с поглед височината й и заяви, че ще остави нас, младите, да се катерим сами нагоре, а тя ще ни чака в сладкарницата отсреща на площада. Мари-Луиз, която е по-тежка от майка си, отбеляза, че добрият тон изисква да не оставя маман да чака сама. Другата умница не можеше да се качи заради астмата си, а ако умницата нямало да ходи, тогава и еди-коя си, и т.н., докато накрая само аз и Ева си купихме билети, за да се качим на кулата. Аз платих — исках да покажа, че не я държа лично отговорна за безобразно пропиляния ден. Тръгнах пръв. Стълбището представляваше стесняваща се спирала. На височината на ръката имаше въже, прокарано през заковани в стената железни халки. Краката ни трябваше да налучкват стъпалата. Единственият източник на светлина бяха нарядко разположените тесни прозорци. Чуваха се единствено стъпките ни и женското дишане на Е., което ми напомняше за нощните ми преживявания с майка й. Ван де Велде са пет нескончаеми бързи пиеси за зле настроен клавесин и сега ушите ми благодарно кънтяха от дългоочаквано облекчение. Забравих да преброя стъпалата, помислих на глас. Гласът ми отекна като в килер, пълен с одеяла. Ева отвърна лениво:

— Да…

Попаднахме във ветровито помещение, където се намираха зъбчатите колела на часовниковия механизъм, големи колкото колела на каруца. Въжета и кабели изчезваха нагоре в тавана. Някакъв работник дремеше в шезлонга си. Той трябваше да провери билетите ни — на континента трябва постоянно да показваш билета си, — но ние се промъкнахме покрай него и изкачихме едно последно дървено стълбище до панорамната площадка. В далечината под нас се простираше трицветният Брюж: с оранжеви покривни керемиди, сиви зидове, кафяви канали. Коне, автомобили, велосипедисти, крокодил от хористи, покриви като шапки на вещици, въжета с пране, проснато през страничните улички. Потърсих с поглед Остенде, намерих го. Озарена от слънцето ивица на Северно море, обагрена в полинезийски ултрамарин. Чайки, носени от въздушните течения — зави ми се свят, като ги гледах, и се сетих за младия гларус, уплашил Юинг. Ева обяви, че вижда семейство Ван де Велде. Помислих, че това е намек за дебелината им, но погледнах накъдето сочеше тя и наистина — шест ситни петънца в пастелни цветове, наредени около маса в кафене. Е. направи от билета си хартиена лястовичка и я хвърли през парапета. Вятърът я подхвана и тя изчезна, сякаш изпепелена от слънчевата светлина. Какво ще прави, ако работникът се събуди и й поиска билета?

— Ще се разплача и ще кажа, че този отвратителен млад англичанин ми го е откраднал.

Тогава и аз сгънах моя билет на лястовичка, казах на Е., че няма доказателства, и го хвърлих във въздуха. Вместо да се издигне нагоре, моята лястовичка падна и веднага се изгуби от поглед. Характерът на Е. зависи от това от какъв ъгъл ще го погледнеш — свойство, присъщо на най-красивите опали.

— Знаете ли, не помня да съм виждала татко толкова доволен и жизнерадостен, колкото е сега — каза тя.

Ужасните В.д.В. ни бяха превърнали в съзаклятници. Попитах я направо какво е станало в Швейцария — влюбила се е, работила е в сиропиталище, срещнала е загадъчно създание в заснежена пещера?

Е. няколко пъти понечи да каже нещо. Накрая отговори (с пламнало лице):

— Липсваше ми един млад човек, с когото се запознах през юни.

Изненадан ли си? Представи си моите чувства! Въпреки това се показах като съвършения джентълмен, такъв, какъвто ме познаваш. Вместо да започна да флиртувам, аз казах:

— А помните ли първото си впечатление от този млад човек? Не беше ли изцяло отрицателно?

— Отчасти отрицателно.

Загледах се в капчиците пот, образували се по кожата й след изкачването по стълбите, в устните й и в ситните, ситните косъмчета над горната устна.

— И той е висок, смугъл, красив, музикално надарен чужденец?

Тя се подсмихна.

— Той е… висок — да; смугъл — може да се каже; красив — не толкова, колкото си мисли, но да кажем, че привлича погледите; музикално надарен — невероятно; чужденец — до мозъка на костите. Забележително е, че знаете толкова много за него! Да не би и него да шпионирате в Миневатер Парк?

Не издържах и се разсмях. Е. — също.

— Робърт, имам чувството… — тя ме погледна срамежливо.

— Вие сте опитен. Впрочем може ли да ви наричам Робърт?

Казах й, че отдавна е време.

— Думите ми не са… съвсем благопристойни. Сърдите ли се?

Не, отвърнах, не. Изненадан съм, поласкан съм, но изобщо не се сърдя.