Цонебеке е овехтяло село, цялото в полувъзстановени руини, там е гробището на Единайсети есекски полк от Петдесет и трета бригада. Комисията за военните гробове ми каза, че в това гробище най-вероятно е погребан брат ми. Ейдриън загина на Месенската височина на 31 юли, в разгара на настъплението. Донт ме остави пред портата и ми пожела късмет. Тактично каза, че има работа наблизо — бяхме сигурно на осемдесет километра от най-близкия бижутер — и ме остави да се занимавам с донкихотовското си издирване. Болнав бивш войник охраняваше портата — вероятно когато не обработваше окаяната си зеленчукова градинка. Освен това изпълняваше и длъжността домакин — подозирам, самоназначил се, — защото размаха пред мен кутия за дарения за „поддръжката“. Разделих се с един франк и човекът попита на поносим английски дали търся конкретно някого, сякаш знаеше наизуст всяко име в гробището. Написах името на брат си, но той провеси устни с онзи характерен галски маниер, който иска да каже: „Моите грижи са си мои, твоите са си твои и това е твоя грижа“.
Винаги съм си представял, че ще позная коя надгробна плоча е на Ейдриън. Лъскав надпис или кимаща сврака, или просто музикалният ми нюх ще ми подскажат точното място. Пълна глупост, разбира се. Надгробните плочи бяха безбройни, еднакви и подредени като за парад. От всички страни настъпваха бодливи храсти. Въздухът беше нагнетен, сякаш небето ни притискаше отгоре. Тръгнах из пътеките и редовете да търся Ф. Неравностоен залог, но човек никога не знае. Във Военното министерство стават грешки — ако първата жертва на войната е истината, втората е чиновническата ефективност. Оказа се, че в това гробище във Фландрия няма погребан Фробишър. Най-близкото до него име беше „Б. У. Фроумс, редник 2389 от 18-а източна дивизия“, затова аз оставих белите рози на Й. на неговата плоча. Кой знае? Може пък някоя късна вечер Фроумс да е поискал от Ейдриън огънче или да е залегнал до него, когато са се посипали бомбите, или да е разделил с него чаша бульон. Аз съм сантиментален глупак и съм наясно с това.
Случва се човек да срещне смешници като Орфърд от колежа „Балиол“, който се жалва, че войната е свършила, преди той да е получил възможността да покаже храбростта си. Други — сещам се за Фигис — признават облекчението си от това, че преди 1918 не са били на възраст за служба, но и се срамуват, че изпитват облекчение. Аз често съм ти разказвал надълго и нашироко как съм расъл в сянката на легендарния си брат — как всеки упрек започваше с думите: „Ейдриън никога не би…“; или: „Ако брат ти беше тук сега, щеше…“. Започнах да мразя името му. По време на разправията, предшествала насилственото ми прогонване от дома Фробишър, повтаряха неща като: „Ти петниш паметта на Ейдриън!“. Никога, никога няма да го простя на родителите си. Спомням си как го изпратихме за последно един дъждовен есенен следобед в Одли Енд, Ейдриън беше с униформа, татенцето се беше вкопчил в него. Времето на барабаните и ликуването бе отдавна отминало — последно бяхме чули, че военната полиция ескортира наборниците до Дюнкерк, за да осуети масовото дезертьорство — всички онези Ейдриъни, наредени като сардини в гробища из Източна Франция, Западна Белгия и по-нататък. Раздадохме тесте карти, наречено исторически контекст — на нашето поколение, Сиксмит, се паднаха десетки, валета и дами. На поколението на Ейдриън се паднаха тройки, четворки и петици. Това е всичко.
Разбира се, „това е всичко“ никога не е всичко. Писмата на Ейдриън бяха натрапчиво звучни. Можеш да си затвориш очите, но не и ушите. Пукане на въшки в гънките на дрехите, трополене на мишки, пукане на пронизани от куршум кости, пелтечене на картечници, тътен от далечни взривове, оглушителен гръм от по-близки, звън на сипещи се камъни по метални каски, жужене на мухи над ничията зона лете. В следващи разговори се прибавя цвилене на коне, хруптене на заскрежена кал, бръмчене на самолет, ръмжене на танкове, заседнали в кални ями, викове на ранени, излезли от упойка след ампутация, храчене на огнепръскачки, цвърчене на забит в гърлото щик. Европейската континентална музика е страстно дивашка, прекъсвана от дълги затишия.
Чудя се дали брат ми е харесвал и момчета, и момичета, или моят грях си е само мой. Чудя се дали е умрял девствен. Замислих се как тези войници са лежали един до друг — живи, заровили лица в земята; мъртви, студени. Почистих надгробната плоча на Б. У. Фроумс и тръгнах към портата. Е, мисията ми беше обречена на неуспех. Пазачът въртеше в ръце някакво въже, не каза нищо. Морти Донт ме взе точно в уречения час и ние поехме обратно към цивилизацията — ха. Минахме през място на име Пьолкапеле или нещо подобно, по път с брястове, който се точеше с километри. Донт избра тази отсечка, за да настъпи докрай педала на газта. Отделните брястове се сляха в едно дърво, което се проточи до безкрайност като завъртян пумпал. Стрелката показваше почти максимална скорост, когато нещо с очертанията на луда жена пробяга точно пред нас — блъсна се в предното стъкло и се претърколи над главите ни. Казвам ти, сърцето ми гръмна като снаряд! Донт удари спирачки, пътят ни катурна на една страна, тласна ни на друга, гумите засвистяха и изпълниха въздуха с мирис на горящ каучук. Безкрайността ни се беше изчерпала. Зъбите ми се забиха дълбоко в езика. Ако спирачките не бяха сработили така, че колата да продължи движението си по пътя, щяхме да завършим деня — ако не и живота си — прегърнали някой бряст. Автомобилът изскърца и спря. Двамата изскочихме и се втурнахме назад, където видяхме огромен фазан да пляска с прекършени криле. Донт изрече сложна ругатня на санскрит или нещо подобно и ахна — облекчен, че не е убил някого, но същевременно ужасен, че е убил нещо. Бях загубил ума и дума и попих с носна кърпа кръвта от езика си. Предложих да отървем горката птица от мъките й. Донт отговори с пословица, чиято идиотщина беше може би преднамерена:
Читать дальше