Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Слънцето се готви да се оттегли. Лъчите му вече не парят със същия бяс по билата на хълмовете. Обаче замаяните по прустовете старци, макар да очакват вечерта с нетърпение, знаят, че нощта ще бъде също толкова знойна, колкото деня.

Пристегнат в потилнята на скалистите си планини, Кабул се задушава. Човек би казал, че в небето е зейнал прозорец към преизподнята. Редките тласъци на вятъра, вместо да разхладят или да раздвижат обеднелия въздух, се забавляват да издигат прах в празното пространство, за да гложди очите и да изсушава гърлата.

Атик Шаукат установява, че сянката му до безкрайност се е разтегнала по земята; мюезинът скоро ще повика вярващите за магребската молитва. Той прибира нагайката под колана си и без да бърза, се насочва към кварталната джамия, простичко боядисана голяма зала с нестабилен таван и с отнесено от бомбардировка минаре.

Хайка талибани се върти около светилището, за да улавя минувачите и да ги принуждава под заплахите на оръжието да се присъединят към вярващите.

Вътрешността на храма жужи като бойно поле. Първите пристигнали са превзели смачканите килимчета, застлани по земята в близост до минбара 9 9 Минбар е катедра на мюсюлманския проповедник в джамия. — Бел.прев. , върху който един молла учено чете от някаква религиозна книга. Не толкова чевръстите са принудени да си поделят няколкото парчета покривки, които някои използват като завивки. Останалите, благодарни, че са се спасили от слънцето и от нагайките на милиционерите, се задоволяват с грапавата земя, която оставя по задниците им ясни отпечатъци.

Атик отблъсква с крак грозд дядковци, скарва се на най-стария и го принуждава да се прилепи към стената, след което сяда до една колона. Навъсеният му поглед продължава да смразява стареца, който се мъчи да стане по-нисък от тревата.

Атик Шаукат ненавижда старците, особено тези от квартала, в голямата си част неприкосновени юродиви, съсипващи се от просия, които по цели дни мълвят безкрайни молитви и дърпат с ръцете си на призраци пешовете на минувачите. Грабливи птици, дебнещи плячка, те се събират вечер там, където милосърдни души оставят купи с ориз, предназначени за вдовиците и сираците, и не се поколебават да разкрият недъзите си, за да се доберат до няколко залъка. Атик ги ненавижда най-вече по тази причина. Всеки път, когато ги открива близо до себе си, той се моли с отвращение. Не понася нито охканията им, когато се превиват, нито болезнената им дрямка по време на проповедта. За него това са живи мощи, които гробарят е пропуснал, загнили и треперещи, с гуреливи очи, изкривени устни и смрад на умиращи животни…

— Астагфиру Ллах! 10 10 Нека Бог да ми прости! — Бел.прев. — си казва той. — Ето че сърцето ти се изпълва с жлъч дори в Божия дом, бедни ми Атик. Вземи се в ръце. Остави неприязънта си на улицата и се опитай да не позволиш на злото да омърси мислите ти.

Той стиска слепоочията си с ръце, опитва се да изпразни главата си от лошите мисли, след това забива брадичката в кухината на шията си, упорито свежда поглед надолу, та гледката на старците да не смущава съсредоточеността му.

Мюезинът призовава към молитва. Вярващите стихийно се надигат и започват да се подреждат в редици. Един дребосък с щръкнали уши и с вид на малко дяволче дърпа Атик за края на жилетката му, приканвайки го да застане редом с останалите. Раздразнен от този жест, надзирателят хваща юмрука му и леко го извива. Отначало удивен, мъникът се опитва да изтегли ръката си от менгемето, което я стяга, но не успява и се превива. За малко да падне, толкова силна е болката. В продължение на няколко мига Атик продължава да го стиска; когато осъзнава, че жертвата му ще се разкрещи, я пуска. Джуджето разтрива изтръпналата си ръка, мушва я под мишницата си и неспособен да се примири с идеята, че един вярващ може да се държи по такъв начин в джамия, си намира място в предната редица и застава там, без да се обръща назад.

— Астагфиру Ллах! — отново си прошепва Атик. — Какво става с мене? Не мога да понасям нито мрака, нито дневния зрак, нито да седя, нито да стърча прав, нито старците, нито децата, нито погледите на хората, нито пък ръцете им да ме докосват. Едва търпя самия себе си. Дали не съм луд за връзване?

След молитвата той решава да изчака следващия призив на мюезина в джамията. Във всеки случай няма готовност да се прибере вкъщи, където го чака разтуреното му легло, кухненските съдове, забравени в миризливия леген, и свитата му на кълбо жена в единия ъгъл на стаята, завила главата си с мръсна бурка и с възмораво лице… Вярващите се разпръскват; някои се прибират по домовете си, други остават в двора на разговорка. Старците и просяците се скупчват при входа на джамията с протегнати ръце. Атик се приближава към група инвалиди от войната, които си припомнят сраженията. Най-високият от тях, своеобразен Голиат, оплел се в брадата си, чертае с подут пръст някакви схеми по прахта. Останалите, седнали по турски около него, го наблюдават мълчаливо. Всичките са с отрязани крак или ръка. Един от тях, отдръпнат малко назад, е въобще без крака. Поставен е в занаятчийска количка, пригодена да му служи за инвалиден стол. Голиат е едноок и половината от лицето му е обезобразено. Той свършва с рисуването, превива се към земята и започва да разказва: