Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Атик въздъхва тежко. Той измъква китката си от ръката на Мирза, потърсва в очите му помощ; след кратко колебание се предава.

— Съпругата ми е болна. Лекарят казва, че кръвта й се разгражда много бързо, нямало лек за това зло.

За миг Мирза се слисва при мисълта, че мъж може да говори за жена си на улицата, а след това, поглаждайки боядисаната си с къна брада, той поклаща глава и изрича:

— Не е ли такава волята на Бога?

— Кой би посмял да се разбунтува срещу нея, Мирза? Във всеки случай, не и аз. Приемам я напълно, с безрезервно подчинение, ала съм сам и объркан. Никого си нямам да ми помага.

— Много просто тогава: изпъди я.

— Тя няма семейство — възразява наивно Атик, без да забелязва нарастващото презрение, което обзема лицето на приятеля му, видимо раздразнен, че трябва да обсъжда толкова маловажна тема. — Родителите й умряха, братята й се разпиляха, всеки където му видят очите. И освен това не мога да й сторя подобно нещо.

— Защо пък не?

— Тя ми спаси живота, спомни си.

Мирза се дръпва назад, сякаш е поразен от аргументите на надзирателя. Той издава напред устните си, навежда се на една страна и поглежда изпитателно събеседника си.

— Празни приказки! — започва да вика. — Само Бог разполага с живота и със смъртта. Ти си бил ранен, когато си се сражавал за неговата прослава. Тъй като не е можел да изпрати Гавриил да ти помогне, той е извел тази жена на пътя ти. Тя се е погрижила за тебе по Божията воля . Просто се е подчинила на волята Му. Ти си направил сто пъти повече за нея: взел си я за съпруга. Какво е можела да очаква повече, три години по-възрастна от тебе, някаква си непривлекателна и грозновата стара мома? Възможна ли е по-голяма щедрост спрямо една жена от това да й предоставиш покрив, защита, чест и име? Нищо не й дължиш. Тя трябва да се преклони пред жеста ти, Атик, да целува някой от пръстите ти всеки път, когато си събуваш обувките. Тя не означава кой знае какво извън онова, което ти представляваш за нея. По-нисша е от тебе. И още, няма мъж, който да дължи каквото и да било на жена. Нещастията на света идват именно от този предразсъдък.

Изведнъж той сбръчква вежди.

— Абе ти да не си толкова луд, че да я обичаш?

— Живеем заедно от двайсетина години. Това не бива да се пренебрегва.

Мирза е скандализиран, но успява да се сдържи и внимава да не засегне прекалено приятеля си от детството.

— Клети ми Атик, аз живея с четири жени. Ожених се за първата преди двайсет и пет години, за последната преди девет месеца. И към едната, и към другата изпитвам само недоверие, защото нито за миг не успях да разбера как действа онова, пипето в главите им. Убеден съм, че никога няма да проумея напълно мислите на жените. Човек ще рече, че разсъжденията им се движат в противоположна посока на часовниковата стрелка. Независимо дали ще живееш година или век с държанка, с майка или със собствената ти дъщеря, винаги ще изпитваш чувството на празнота, сякаш мрачна бездна те отделя все повече и повече, за да те изправи пред рисковете на нехайството ти. Колкото повече ти се струва, че си опитомил тези по рождение лицемерни и непредвидими създания, толкова по-малък е шансът ти да обуздаеш злотворствата им. Държиш змия в пазвата си, но това не те имунизира срещу отровата й. Що се отнася до броя на годините, той не може да донесе умиряване в дом, където любовта към жените издава лековерието на мъжете.

— Въобще не става дума за любов.

— Какво чакаш тогава, та не я изриташ през вратата? Прогони я и си вземи здрава и снажна девственица, която знае да си затваря устата и обслужва безшумно господаря си. Не искам да те виждам да си говориш сам по улицата като гламав. И най-вече не заради жена. Това обижда Бог и неговия Пророк.

Мирза внезапно млъква. Един младеж се е спрял на прага на магазинчето с блуждаещ поглед и обезкървени устни. Той е снажен, с голобрадо и красиво лице, което е опасано от тънко колие едва покарал мъх. Дългите му и прави коси падат към раменете му, които са тесни и фини като на девойка.

— Какво желаеш? — стряска го Мирза.

Мъжът докосва с пръст слепоочието си, за да се свести, жест, който още повече ядосва Мирза.

— Хайде решавай, влизай или се пръждосвай. Не виждаш ли, че разговаряме?

Мохсен Рамат забелязва, че двамината са грабнали нагайките си и са готови да го нашибат през лицето. Заднишком, той се оплита в извинения и бързо се отдалечава към близките палатки.

— Гледай го само — гневи се Мирза. — Тия хора нямат никакъв срам.