Ясмина Кадра: Кабулските лястовици

— Къде беше, бе? — крещи един брадатко, размахвайки своя калашников. — Преди час пратих хора да те търсят.

— Извинявай, Касим Абдул Яббар — отвръща Атик, без да спира, — не си бях вкъщи.

После възбудено добавя:

— Ходих в болницата. Трябваше по спешност да закарам там съпругата си.

Касим Абдул Яббар сякаш не го чува и продължава да го гълчи, сочи с пръст циферблата на часовника си и му показва, че заради него всички са изгубили търпение. Атик свива врат и се насочва към сградата, където го чакат въоръжени мъже, седнали от двете страни на портала. Един от тях се надига, изтупва задника си, отива към една камионетка със свален гюрук, гарирана на двайсетина метра, скача в кабината, пали мотора и на заден ход я докарва до входа на затвора.

Атик Шаукат измъква изпод дългата си жилетка връзка ключове и нахълтва в тъмницата, следват отблизо от две обвити в бурки милиционерки. В ъгъла на килията, точно там, където през капандурата се прокрадва тънък сноп светлина, една жена привършва молитвата си. Двете милиционерки приканват надзирателя да се оттегли. Останали сами, те изчакват затворничката да се изправи, приближават се до нея и грубо й нареждат да стои изправена, след което започват здраво да връзват ръцете и краката й. Проверяват дали въжетата са стегнати яко, напъхват тялото й в голям платнен чувал и я изблъскват в коридора. Атик, който чака на портала, сигнализира на Касим Абдул Яббар, че милиционерките пристигат. Последният нарежда на мъжете в двора да се отдалечат. Заинтригувани минувачи се събират мълчаливо срещу сградата. Двете милиционерки излизат на улицата, държат затворничката под мишниците, натикват я в каросерията на камионетката и застават плътно около нея.

Абдул Яббар вдига капака на колата и пуска резето. Поглежда за последен път двете милиционерки и затворничката, за да се убеди, че всичко е наред, качва се до шофьора и удря с приклад по тавана, за да потеглят. Камионетката незабавно тръгва, ескортирана от голям джип със светещ буркан отгоре и натоварен с разпасани милиционери.

Мохсен Рамат дълго се колебае, преди да реши да се присъедини към тълпата на площада. Обявена е публичната екзекуция на проститутка. Тя ще бъде убита с камъни. Няколко часа по-рано работници са разтоварили пълни с камъни каруци край лобното място и са издълбали малък петдесетсантиметров трап.

Мохсен е присъствал на няколко подобни линчувания. Вчера двама души, единият от които почни невръстен, бяха обесени на кулокран и ги свалиха оттам едва при падането на нощта. Мохсен ненавижда публичните екзекуции. Те му напомнят колко е крехък, разкриват му безпощадно ясно, че е смъртен; внезапно той открива колко нищожно е всичко, нещата и живите твари, и вече битието загубва отколешната си сигурност. Когато за първи път присъства на умъртвяване — беше обезглавяване на убиец от роднина на жертвата, — направо се разболя. Дълги нощи наред в сънищата му се появяваха жестоки кошмари. Често се разбуждаше, виейки като обсебен от бесове. По-късно, колкото повече дните се изпълваха с ешафоди и изкупителни агнеци, дотолкова, че гражданите на Кабул се ужасяваха от мисълта, че някоя екзекуция може да бъде отложена, Мохсен престана да сънува. Съзнанието му угасна. Щом затвори очи, той заспива, а сутрин се събужда с глава, празна като стомна. За него и за останалите смъртта е баналност. Впрочем всичко е баналност. Освен екзекуциите, които ободряват оцелелите всеки път, когато моллите вършееха пред домовете им, няма нищо друго. Кабул се е превърнал в преддверие към отвъдното. Мрачно преддверие, ориентировъчните знаци в което са фалшифицирани; целомъдрено мъченичество; непоносима латентност, наблюдавана в най-строгата интимност.

Мохсен не знае къде да иде, нито какво да прави със своето безделие. От сутринта той непрестанно се шляе из опустошените предградия, с колебливо съзнание и неизразяващ нищо поглед. Преди, тоест на светлинни години от днес, той обичаше вечер да се разхожда по булевардите на Кабул. По онова време витрините на магазините нямаха кой знае какво да предложат, но никой не шибаше лицата с камшик. Хората се занимаваха със задълженията си с достатъчно мотивация. Магазинчетата бяха пълни до пръсване; глъчката от тях се изплискваше върху тротоарите като поток от добродушие. Потънали в ракитовите си столове, старците пушеха чибуците си, примижаваха заради слънчевите лъчи, а ветрилата небрежно лежаха на коремите им. И жените, въпреки прикриващите ги воали, се носеха, съпровождани от аромата на парфюма си като горещ полъх. Някогашните керванджии твърдяха, че нийде другаде при странстванията си не са срещали толкова пленителни хурии 1 1 Хуриите са красавици, обитаващи мюсюлманския рай. — Бел.прев. . Непроницаеми весталки, смеховете им бяха песен, а грацията им — приказно проявление. Именно по тази причина носенето на бурки се превърна в необходимост; то в по-голяма степен ги предпазваше от лошите погледи, отколкото да спестява на мъжете прекалени вълшебства… Колко далеч е сега това време. Дали пък не е плод на приказно въображение? Днес булевардите на Кабул не крият развлечения. Оголените фасади, които стърчат като по чудо, свидетелстват, че малките кафенета, евтините кръчми, къщите и зданията са изчезнали яко дим. Някога асфалтираният път е просто прашна пътека, която сандалите и чизмите утъпкват по цял ден. Магазинерите са скрили усмивките си в долапите. Пушачите на челам 2 2 Челам — афганска лула, използвана за пушене на тютюн или хашиш. — Бел.кор. са изчезнали. Мъжете са се скрили в сенките на горчивите портокали, а жените, мумифицирани в саваните с цвят на ужас или на треска, са абсолютно анонимни.