Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Атик кима утвърдително с глава. Натрапчивото вмъкване го е сепнало. Той осъзнава непристойността на изповедите си, ядосва се, че не е успял да устои на натрапчивото желание да измъкне мръсното си бельо на терасата на дюкянчето. Конфузно мълчание се установява между него и приятеля му от детство. Те не смеят дори да се погледнат, единият се преструва, че разглежда линиите на ръката си, а другият уж рови нещо около кафеничето.

С несигурна ръка Мохсен Рамат блъсва вратата на дома си. От сутринта не е хапнал нищо и се чувства капнал от бродене. По дюкяните, на пазара, на площада, навсякъде, където го отвява вятърът, не го напуска неизмеримото отвращение, че се мотае напред-назад като тежест, закачена на крака на каторжник. Единственият му приятел и съприказчик се спомина миналата година от дизентерия. Той не успя да си намери други. Хората трудно се приучват да съществуват редом със собствената си сянка. Страхът се оказва най-ефикасната причина да проявяват бдителност. Чувствителността е по-разпалена от когато и да било, а доверяването се тълкува зле и талибаните не прощават на непредпазливите езици. Тъй като има само нещастия за споделяне, всеки предпочита да крие неблагополучията си в своя ъгъл, за да не бъде затрупан от тези на другите. В Кабул радостите са подредени сред най-големите грехове, така че става безпредметно да търсиш при някого утеха. Пък и каква утеха можеш да намериш в хаотичния свят, изтъкан от бруталност и неправдоподобност, обезкървен от безкрайна върволица рядко жестоки войни; свят, напуснат от светите застъпници, отдаден на палачите и на гарваните, свят, който и най-горещите молитви не могат да върнат в лоното на разума?

В стаята не е останало почти нищо, освен една голяма покривка, постлана на пода вместо килим, две стари и изпокъсани широки кръгли табуретки и един прояден от червеи статив, на който е поставен Коранът. Мохсен е продал всичките си мебели малко по малко, за да пребори немотията. Сега вече няма дори с какво да замени счупените стъкла. Прозорците с разклатени капаци са като ослепели. Всеки път, когато по улицата минава милиционер, му нарежда незабавно да ги поправи: минувачът може да бъде шокиран от разбуленото женско лице. Мохсен е покрил прозорците с хартии: оттогава слънцето не надниква в дома му.

Той се събува на прага и грохва на пода.

— Да ти донеса ли да хапнеш? — обажда се женски глас иззад завеса в дъното на стаята.

— Не съм гладен.

— А малко вода?

— Ако е студена, няма да ти откажа.

В съседното помещение се разнася дрънкане, след това завесата се повдига и изниква красива като деня жена. Тя оставя гарафата пред Мохсен и сяда на табуретката срещу него. Мохсен се усмихва. Той винаги се усмихва, когато жена му се появява. Тя е неповторима, с неустоима свежест. Въпреки всекидневната суровост и покрусата на подчинения на мъжкото безумие град Зунайра няма нито една бръчка. Вярно е, че бузите й са поизгубили от някогашната си свежест, смехът й все по-рядко кънти, но огромните й, блестящи като смарагди очи са запазили недокосната магията си.

Мохсен вдига гарафата към устните си.

Жената чака да насити жаждата си, за да се обърне към него.

— Изглеждаш преуморен.

— Днес много ходих. Краката ми парят.

Жената разтрива с краищата на пръстите си ходилата на съпруга си и започва деликатно да ги масажира. Мохсен се обляга на лакти и се оставя на докосванията на съпругата си.

— Чаках те за обяд.

— Забравих.

— Забрави ли?

— Направо не знам какво ми стана днес. Никога преди не съм изпитвал подобно усещане, дори и когато изгубихме къщата си. Чувствах се замаян и бродех безцелно, неспособен да разпозная улиците, по които кръстосвах напред-назад. Наистина странно. Сякаш потънах в някаква мъгла, не си спомням нито откъде съм минал, нито знаех накъде вървя.

— Вероятно си останал по-дълго на слънце.

— Не, не става дума за слънчасване.

Изведнъж той устремява ръка към дланта на съпругата си и я принуждава да прекрати масажа. Зунайра вдига блестящите си очи, заинтригувана от отчаяната сила на притискането към шепата й.

Мохсен се колебае мъничко и пита с глух глас:

— Променил ли съм се?

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Питам те дали съм се променил.

Зунайра сбръчква прекрасните си вежди, докато размисля.

— Не разбирам за какво искаш да говорим.

— Ами, за мене. Дали продължавам да съм същият мъж, онзи, когото ти предпочиташ пред другите? Запазил ли съм същите си навици, същите маниери? Намираш ли, че реагирам нормално, че се отнасям към тебе с все същата нежност?