Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Внимание! — крещи някой. — Пазете се, пазете се…

Атик едва успява да се дръпне настрана, за да не го премаже една каруца, чийто кон е побеснял. Разпененото животно връхлита върху пазара, пораждайки начало на паника, внезапно поема към обвит в платно стан. Кочияшът пада от капрата, полита във въздуха и се стоварва върху една палатка. Конят продължава своя бяг, сподирян от писъците на децата и крясъците на жените, преди да се изгуби сред остатъците от храм.

Атик запретва полите на дългата си дреха и здраво ги изтупва, за да свали прахта.

— Рекох си, че ти е спукана работата — признава му мъж, настанил се на терасата на едно магазинче.

Атик разпознава Мирза Шах. Човекът му предлага стол.

— Да ти направя ли чай, надзирателю?

— Ще пия с удоволствие — казва Атик и се настанява на стола.

— По-рано от обичайното си ударил ключа.

— Трудно е сам себе си да надзираваш.

Мирза Шах повдига вежди.

— Да не искаш да ми кажеш, че в твоите килии вече няма пансионери?

— Така е. Последната беше убита с камъни тази сутрин.

— Блудницата ли? Не присъствах на церемонията, но ми разказаха…

Атик се обляга към стената, скръства пръсти на корема си и гледа развалините на това, което за предишното поколение е било един от най-оживените булеварди на Кабул.

— Много тъжен изглеждаш, Атик.

— Наистина ли?

— Веднага се набива в очи. Още щом те зърнах, си казах, бре да му се не види, горкият Атик, черно му е пред очите.

Атик свива рамене. Мирза Шах му е приятел от детството. Отраснали са в калпав квартал, срещали са едни и същи хора, минавали са по едни и същи места. Родителите им работеха в малка фабрика за стъкло. Имаха прекалено много грижи, за да се занимават с тях. Така че съвсем естествено Мирза отиде седемнайсетгодишен в армията, докато Атик се хвана като помощник на един шофьор на камион, а после смени неизброимо множество от занаяти, които денем му носеха това, което му отнемаше нощта. Двамата се изгубиха от поглед до деня, когато руснаците нахлуха в страната. Мирза Шах беше един от първите, които дезертираха от поделението си и се присъединиха към муджахидините. Храбростта и лоялността му бързо го издигнаха. Атик го намери на фронта, известно време служи под неговите заповеди, преди един снаряд да прекъсне устрема на неговия джихад. Беше евакуиран в Пешавар. Мирза продължи да воюва с невероятна жертвоготовност. След оттеглянето на съветските войски му предложиха отговорни постове в администрацията, които той отказа. Политиката и властта не го опияняваха особено. Благодарение на връзките си той създаде малки предприятия, които му служеха за прикритие на паралелните му начинания, а именно — контрабандата и трафика на наркотици. Възшествието на талибаните охлади страстите му, но не разруши каналите му. Той доброволно пожертва няколко автомобила и други дреболии за правата кауза, посвоему подкрепи битката на месиански настроените нехранимайковци срещу довчерашните му братя по оръжие и успя да си запази привилегиите. Мирза знае, че вярата на един клетник трудно устоява на лесната печалба; достатъчно е да пълни лапите на новите господари на страната и за него потичат спокойни дни в разгара на суматохата. Неведнъж е предлагал на стария си приятел да работи за него. Атик неизменно отхвърля предложението, предпочита да влачи жалкия си живот, вместо да страда цяла вечност.

Мирза навива около пръста си броеницата и гледа своя приятел. Той пък е смутен и си чопли ноктите.

— Какво не е наред, надзирателю?

— И аз това се питам.

— Затова ли преди малко си говореше сам?

— Вероятно.

— Няма ли с кого да споделяш?

— Необходимо ли е?

— Защо не, когато не ти върви. Ти дотолкова беше потънал в грижите си, че не чу идването на каруцата. Помислих си, или Атик си е изгубил разсъдъка, или замисля страхотен държавен преврат…

— Внимавай какво говориш — прекъсва го недоволно Атик. — Рискуваме някой да ти повярва.

— Опитвам се да те разтуша.

— Добре знаеш, че човек в Кабул не бива да се шегува.

Мирза леко го докосва по ръката, за да го успокои.

— Като деца бяхме големи приятели. Нали не си забравил?

— Препатилите нямат спомени.

— Нищо не криехме един от друг.

— Днес това вече е невъзможно.

Ръката на Мирза се сгърчва.

— Какво се е променило днес, Атик? Нищо, абсолютно нищо. Дрънкат същите оръжия, разхождат се същите мутри, същите кучета лаят и същите кервани преминават. Ние винаги сме живели по същия начин. Кралят си замина и други величества заеха мястото му. Вярно е, че девизите на гербовете се смениха, но се вършат все същите неправди. Не бива да се залъгваме. Манталитетите не се променят с векове. Тези, които очакват на хоризонта да изгрее нова ера, си губят времето. Откакто свят светува, съществуват тези, които живеят по течението, и тези, които отказват да се съобразят с реалността. Естествено, мъдрец е онзи, който приема нещата такива, каквито са. Този, който е наясно. Ти също трябва да разбереш истината. Не се чувстваш добре, защото не знаеш какво искаш, това е всичко. А приятелите са затова, да ти помагат да ти се проясни всичко. Ако смяташ, че все още съм твой приятел, сподели с мене мъките си.