Ясмина Кадра: Кабулските лястовици

През девет гори в десетата едно торнадо разгръща пищната си рокля, изпълнявайки ужасяващия танц на изпаднала в транс вещица. Истерията му обаче не успява да сведе калцираните палмови дървета, извисили се в небето като ръцете на подложен на изтезание окаяник. Знойна жега всмуква хипотетичните полъхвания свеж въздух, които нощта при трескавото си бягство е пропуснала да отнесе със себе си. От края на утринта нито една хищна птица не е намерила достатъчно сили, за да полети над плячката си. Овчарите, които обикновено отвеждат рехавите си стада в подножието на хълмовете, са изчезнали. На километри околовръст, с изключение на няколкото часови, сгушени в първобитните си наблюдателни кули, няма жива душа. Мъртвешко мълчание придружава безбрежната самотност.

Афганистанските земи са само бойни полета, арени и гробища. Молитвите се разпиляват във фурията на картеча, всяка нощ вълците вият на умряло, а когато зафучи, вятърът смесва тъжбите на просяците с грака на гарваните.

Всичко изглежда възпламенено, вкаменено, поразено от ужасна магия. Стъргалото на ерозията дере, прониква в дълбочина, сякаш павира некрозната почва, безнаказано издига надгробните камъни на спокойната си сила. След това внезапно в полите на планините, яростно епилирани от издишванията на огнената геена, се появява Кабул… или това, което е останало от него: град в състояние на напреднало разкапване.

Нищо вече няма да бъде както преди, сякаш говорят напуканите пътища, олиселите хълмове, нагретият до бяло хоризонт и остатъците от огнестрелни оръжия. Руините на укрепленията са засегнали душите. Прахта застила овощните градини, заслепява погледите и циментира умовете. На места бръмченето на мухите и смрадта от погиналите животни добавят към безутешността нещо невъзвратимо. Може да се рече, че светът се разлага, че гангрената му е плъзнала оттук, в Пащун, и същевременно превръщането на твърдта в пустиня продължава неумолимо да прониква в съзнанието на людете, в техния манталитет.

Никой не вярва в чудото на пороите, в пролетните феерии, а още по-малко в зората на милостивото утре. Хората са обезумели; обърнали са гръб на деня, за да посрещнат нощта. Светите застъпници са обезвластени. Пророците са мъртви, а призраците им са разпнати върху детските чела…

Но въпреки всичко именно тук, в немотата на камънаците и сред мълчанието на гробовете, редом с изсъхналата почва и безплодието на сърцата, се роди нашата история, тъй както над застоялите води на тресавището изниква водната лилия.

Атик Шаукат размахва нагайката си наоколо, за да си проправи път сред дрипавата тълпа, която се вихри като ято мъртви листа между сергиите на пазара. Той закъснява, но е невъзможно да напредва по-бързо. Сякаш се е озовал в пчелин; ударите, които раздава напосоки, не вълнуват никого. Пазарен ден е и хората сякаш не са на себе си. Атик изпитва шемет. Просяците прииждат от четирите краища на града на все по-мощни вълни, оспорват си хипотетичните свободни пространства с коларите и със сеирджиите. Миризмата на потните хамали и изпаренията от развалени храни изпълват въздуха с ужасяваща миризма, а същевременно безпощадна горещина смазва площада. Няколко призрачни жени, прикрити зад нечистите бурки, се прилепват към минувачите, протегнали умолително ръце, и мимоходом прибират коя някоя дребна монета, коя грозна хула. Нерядко, тъй като те упорстват, някой вял удар с ремък ги отблъсква назад. Оттеглят се за миг, но веднага се завръщат в щурм, мърморейки безподобни молитви. Други, заобиколени от дечурлига с гъмжащи от мухи ноздри, отчаяно са се прилепили около продавачите на плодове и дебнат, между две протяжни жалби, да грабнат изгнил домат или глава лук, който някой зорък клиент е открил на дъното на пазарската си торба.

— Не стойте тук — навиква ги един продавач, размахвайки яростно дълга върлина над главите им, — довличате несполуката и всевъзможни насекоми към сергията ми.

Атик Шаукат си гледа часовника. Челюстите му се сгърчват от гняв. Палачът е трябвало да пристигне преди десетина минути, а пък той още се влачи по улиците. Отчаян, отново сипе удари, за да разпръсква човешките талази, настървява се срещу група старци, също тъй нечувствителни към свистенето на нагайката, както и към плача на изгубилото се сред гмежта момиченце, а след това, възползвайки се от пробива, предизвикан от преминаването на някакъв камион, той успява да се добере до не толкова оживена уличка и се забързва, накуцвайки, към странно стърчаща сред заобикалящите я развалини сграда. Това е стар, неизползван по предназначението си диспансер, отдавна плячкосан от бесовете и превръщан понякога от талибаните във временен затвор, когато в квартала се предвижда публична екзекуция.