Ясмина Кадра - Атентатът

Не си спомням да съм чул взрив. Може би някакво изсвистяване като раздиране на тъкан, но не съм съвсем сигурен. Вниманието ми беше отклонено от подобието на божество, около което се тълпеше стадо овце, а преторианската гвардия се опитваше да му проправи път до колата. „Направете път, моля. Моля, отдръпнете се.“ Вярващите се блъскаха жестоко, за да видят шейха по-отблизо, да докоснат края на неговия камиз 1 1 Връхна дреха на ислямски духовник. — Бел.прев. . Достопочтеният старец от време на време се обръщаше, поздравяваше познат или благодареше на следовник. Аскетичното му лице грееше с пронизващ поглед като острие на ятаган. Опитах се да се освободя от телата в транс, които ме смазваха, но не успях. Шейхът потъна в колата си, размаха ръка зад блиндираното стъкло, докато двамата му телохранители се настаняваха до него… След това настана небитие. Нещо прошари небето и блесна като мълния насред пътя; ударната вълна ме шибна с все сила, разкъсвайки множеството, което ме държеше в плен на екзалтацията си. За частица от секундата висините се продъниха, а улицата, доскоро полудяла от религиозен плам, се преобърна. Тяло на мъж или на момче пресича моя шемет като неясен кадър от филм. Какво е това?… Потоп от прах и огън ме сграбчва, изхвърля ме сред дъжд от хиляди снаряди. Изпитвам смътното чувство, че се разнищвам, че се разтварям във вълната на експлозията… На няколко метра — или на светлинни години — колата на шейха гори. Хищни пипала я обгръщат, разнася се ужасяваща миризма на горяща плът. Бумтенето на пламъците сигурно е страшно; аз не го чувам. Внезапна глухота ме отделя от шумовете на града. Не чувам нищо, не усещам нищо; рея се, витая. Цяла вечност се нося във въздуха, преди да падна на земята, разнищен, но с ясно съзнание, а очите ми поглъщат ужаса, който се стовари на улицата. В мига, когато достигам земята, всичко застива: факлите над разглобената кола, снарядите, димът, хаосът, миризмите, времето… Само един божествен глас, преодоляващ бездънното мълчание на смъртта, пее: ние ще се върнем някой ден в нашия квартал . Не е точно глас; прилича на полъх, на дъх… Главата ми отскача някъде… Мамо , вика дете. Призивът му е слаб, но ясен, чист. Идва от много далеч, от някакво прояснено другаде… Погълналите колата пламъци не помръдват, снарядите не падат… Ръката ми се търси сред трошляка наоколо; струва ми се, че съм улучен. Опитвам се да раздвижа краката си, да изправя глава; мускулите не ми се подчиняват… Мамо , вика детето… Тук съм, Амин… И майката наистина е тук, изниква през димната завеса. Върви сред провисналите отломки, сред окаменелите жестове, сред зейналите над бездната уста. За момент, гледайки млечнобелия й воал и мъченическия й поглед, я взимам за Светата Дева. Майка ми винаги е била такава, едновременно сияйна и тъжна като вощеница. Когато поставяше ръка върху парещото ми чело, отнасяше треската и грижите ми. Тя е тук , а магията й е същата. Тръпка ме разтърсва от глава до пети, освобождава вселената, задейства полудата. Пламъците подемат отново зловещия си танц, отломките валят, паниката се разлива… Един мъж с разкъсани дрехи, с почернели ръце и лице, се опитва да се доближи до горящата кола. Тежко е засегнат, но движен от непонятно упорство, се мъчи на всяка цена да окаже помощ на шейха. Всеки път, когато докосне с ръка вратата, избликващите пламъци го отблъскват. Затворените в колата тела горят. Два окървавени призрака пристигат от другата страна, опитват се да разбият задната врата. Виждам ги как крещят заповеди, вият от болка, но не чувам гласовете им. Редом с мен обезобразен старец ме гледа зашеметен; като че ли не си дава сметка, че вътрешностите му са изкормени, а кръвта му шурти. Един ранен пълзи сред руините, на гърба му дими огромно петно. Той преминава покрай мен, стенещ и изплашен, а душата му ще отлети малко по-нататък, очите му ще останат широко отворени, сякаш не могат да допуснат, че това може да му се случи, на него . Двата призрака накрая успяват да счупят стъклото на колата и се хвърлят вътре в кабината. Други оцелели прииждат на помощ. С голи ръце блъскат горящата кола, разбиват останалите стъкла, настървяват се на вратите и някак си измъкват тялото на шейха. Десетки ръце го пренасят, отдалечават го от кладата, внимателно го оставят на тротоара и се скупчват да гасят дрехите му. Силни бодежи тормозят хълбока ми.