Ясмина Кадра - Атентатът

— Идва от Хакирия — заявява по предавателя си един охранител. — Бомба или камикадзе. Може би взривена кола. Нямам информация. Виждам само дима, който се разнася от мястото…

— Трябва да слезем долу — казва Ким.

— Права си. Трябва да се приготвим да приемем първите засегнати.

Десет минути по-късно ни заливат откъслечни информации. Едни говорят за нападнат автобус, други за взривен ресторант. Телефонната централа започва да прегрява. Обявена е тревога.

Езра Бенхаим нарежда действия в условия на криза. Сестрите и хирурзите се отправят към спешните отделения, където количките и носилките се нижат в луда, но организирана въртележка. Не за първи път атентат разтърсва Тел Авив, така че помощ се оказва с непрекъснато нарастваща ефикасност. Но атентатът си е атентат. Технически можеш да го ръководиш, но чисто човешки — не. Вълнението и страхът гонят хладнокръвието. Когато ужасът удря, винаги се цели първо в сърцето.

На свой ред отивам в спешното отделение. Езра е тук, пребледнял, със залепен за ухото мобилен телефон. Опитва се с жестове да ръководи подготовката за операциите.

— Камикадзе се е взривил в ресторант. Има доста убити и много ранени — съобщава той. — Освободете зали 3 и 4. И се пригответе да посрещнете първите жертви. Линейките пътуват към нас.

Ким, която отиде в кабинета си, за да търси на свой ред телефонна връзка, се присъединява към мен в зала 5. Там насочват тежко ранените. Понякога, когато оперативният блок се оказва недостатъчен, ампутации се извършват на място. Заедно с четирима хирурзи проверяваме екипировката за интервенция. Сестрите шетат около операционните маси, пъргави и прецизни.

— Има най-малко единайсет загинали — осведомява ме Ким, проверявайки действието на апаратите.

Навън сирените вият. Първите линейки влизат в двора на болницата. Оставям Ким да се занимава с апаратурата и се присъединявам към Езра в хола. Виковете на ранените ехтят в залата. Една почти гола жена, колкото едра, толкова и ужасена, се гърчи на носилката. Носачите се чудят как да я успокоят. Тя минава покрай мен, с настръхнали коси и изскочили от орбитите очи. Веднага след нея пристига окървавеното тяло на невръстно момче. Лицето и ръцете му са почернели, сякаш излиза от каменовъглена мина. Грабвам количката и го дръпвам настрани, за да освободя пътя. Една сестра ми помага.

— Ръката му е откъсната — извиква тя.

— Стегнете се — нареждам й. — Сложете му турникет и незабавно го отведете в операционната. Няма време за губене.

— Добре, докторе.

— Сигурна ли сте, че ще можете?

— Не се грижете за мен, докторе. Ще се оправя.

Ето че само за четвърт час фоайето на спешното отделение се превръща в бойно поле. Струпват се не по-малко от стотина ранени, повечето лежат направо на земята. Всички колички са претоварени с разкъсани тела, надупчени и прогорени на много места. Плач и стенания се разнасят из цялата болница. От време на време някакъв вик надвива врявата — поредната жертва е издъхнала. Една от тях угасва в ръцете ми, без да ми даде време да я прегледам. Ким ми дава знак, че операционната е претъпкана и тежките случаи трябва да бъдат насочвани към зала 5. Един ранен настоява лекарите незабавно да се заемат с него. Гърбът му е раздран от край до край, а част от лопатката му е измъкната. Не вижда никой да му се притичва на помощ и хваща една сестра за косите. Необходим са трима яки охранители, за да я освободят. Малко по-нататък, заклещен между две колички, друг ранен стене и се гърчи неистово. Накрая пада от своята носилка. С нарязано тяло удря с юмруци в празното пространство. Сестрата, която се занимава с него, изнемогва. Очите й светват, когато ме вижда.

— Бързо, бързо, доктор Амин…

Изведнъж раненият се сковава; хриптенията, конвулсиите, изблиците секват, цялото му тяло застива, а ръцете се отпускат върху гърдите подобно на герой от куклен театър, комуто са отрязали конците. За частица от секундата болката се оттича от напрегнатите му черти и отстъпва място на безумен израз, изтъкан от гняв и отвращение. В момента, когато се навеждам над него, той ме стрелка с очи и свива устни във възмутена гримаса.

— Не искам арабин да ме докосва — роптае той и ме отблъсква с ръка, изпълнена със злоба. — По-добре да пукна.

Хващам го за китката и свалям ръката му.

— Дръжте го добре — казвам на сестрата. — Ще го прегледам.

— Не ме докосвайте — бунтува се раненият. — Забранявам ви да ме пипате.

Заплюва ме. Останал без дъх, слюнката пада върху треперещата му брадичка, а гневните сълзи се стичат по страните му. Свалям сакото му. Коремът е шуплеста каша, която вибрира при всяко движение. Изгубил е много кръв, а виковете му засилват кръвоизлива.