Ясмина Кадра - Атентатът

Подавам му ги. Той ги проверява, насочва фенера към лицето ми. Арабското ми име го притеснява. Винаги е така след атентат. Нервите на ченгетата са опънати, а подозрителните лица изострят мнителността им.

— Излезте — казва първият полицай — и застанете с лице към колата.

Изпълнявам. Той брутално ме блъска към капака на автомобила, с крак ми разкрачва нозете и ме подлага на методичен обиск.

Другото ченге отива да види какво има в багажника.

— Откъде идвате?

— От болницата. Аз съм доктор Амин Джаафари, хирург съм в „Ихилов“. Излизам от операционната. Каталясал съм и искам да се прибера у дома.

— Добре — казва другият полицай и затваря багажника. — Тук няма нищо.

Колегата му обаче отказва да ме пусне просто така. Той се отдалечава малко и се свързва с централата, за да продиктува там данните от шофьорската ми книжка и професионалната ми карта. „Той е арабин, натурализиран израелец. Казва, че сега излиза от болницата, където е хирург… Джаафари, с две а… Проверете в «Ихилов»…“ След пет минути се връща, подава ми документите и с нетърпящ възражение тон нарежда да потеглям, без да се обръщам.

Пристигам вкъщи към 23 часа. Смазан съм от умора и от яд. По пътя ме спират четири патрула, провирам се като през сито. Трябва неизменно да си показвам документите и да обявявам професията си, но ченгетата зяпат само лицето ми. В един момент, разярен от протестите ми, млад полицай насочва оръжие към мен и заплашва, че ще ми пръсне мозъка, ако не млъкна. Налага се офицерът да се намеси, за да го постави на мястото му.

Въздъхвам облекчено, когато се добирам жив и здрав до моята улица.

Сихем не ми отваря. Не се е върнала от Кфар Канна. Чистачката също е забравила да мине. Намирам леглото си неоправено, както го оставих сутринта. Проверявам телефона: няма никакви съобщения. След толкова наситен със събития ден отсъствието на жена ми не ме обезпокоява особено. Тя има навика да се застоява по-дълго при баба си — Сихем обожава фермата и нощните бдения над облените от спокойна светлина хълмове.

Отивам да се преоблека в моята стая, задържам се пред снимката на Сихем върху нощното шкафче. Усмивката й е като небесна дъга, но погледът издава друго. Животът не й е правил подаръци. Майка й умира от рак, когато момичето е на осемнайсет години, баща й загива в катастрофа на пътя няколко години по-късно. Беше й необходима цяла вечност, за да се реши да ме приеме за съпруг. Боеше се да не би съдбата, безмилостна към нея, да я порази още веднъж. След повече от десетилетие брачен живот, въпреки любовта, с която щедро я обсипвам, тя продължава да се бои за щастието си, убедена, че дори нещо незначително може да й го отнеме. Всъщност шансът непрекъснато ни глезеше. Когато Сихем се омъжи за мен, единственото ми богатство беше стара астматична бричка, която се разваляше под път и над път. Настанихме се в пролетарски квартал, където апартаментите удивително напомняха коптори. Мебелите ни бяха от „Формика“ 3 3 Световноизвестна фирма за евтини мебели от алуминиев ламинат. — Бел.прев. и прозорците бяха без завеси. Днес обитаваме великолепно жилище в един от най-баровските квартали на Тел Авив и разполагаме с доста солидна сметка в банката. Всяко лято отлитаме към някоя благодатна страна. Познаваме Париж, Франкфурт, Барселона, Амстердам, Маями и Карибите, имаме много приятели, които ни обичат и които ние обичаме. Често ни се случва да посрещаме гости у дома или да бъдем канени на светски събития. Щедро възнаграден за научната ми работа и за професионалните ми качества, успях да си създам завидна репутация. Сред нашите близки и познати има градски управници, граждански и военни авторитети, както и няколко видни имена от шоубизнеса.

— Усмихваш се като шанса, мила — обръщам се към портрета. — Само да можеше от време на време да затваряш очи.

Целувам пръста си, поставям го върху устата на Сихем, а след това бързам към банята. Оставам двайсетина минути под горещия душ, след това, обвит в халат, отивам в кухнята да хапна сандвич. Измивам си зъбите и се връщам в стаята, вмъквам се в леглото и глътвам едно хапче, за да заспя със съня на праведниците…

Телефонът отеква в мен като къртачен чук, разтърсва ме от главата до петите, сякаш съм пронизан от електрошок. Със заглъхнали уши правя опит да напипам с ръка слушалката, но не успявам. Звъненето на телефона продължава да дразни сетивата ми. Поглеждам будилника и установявам, че е 3 и 20 сутринта. Отново протягам ръка в мрака, като не мога да реша дали трябва да отговоря на обаждането, или да запаля лампата.