Ясмина Кадра - Атентатът

— Не ме погребвай толкова бързо. Накрая веднъж завинаги ще ти натрия муцуната.

— За тази цел не ти трябва ракета. И уволнението ми ще свърши работа.

Той обещава да размисли, допира пръст до слепоочието си в знак на непринуден поздрав и се връща да подвиква на сестрите по коридорите.

Останал сам, се опитвам да си спомня какво правех преди нахлуването на Езра и се сещам, че се готвех да потърся жена си. Вземам слушалката, набирам номера вкъщи и затварям след седмото позвъняване. Часовникът ми показва 13 часа и 12 минути. Ако Сихем беше взела автобуса в 9 часа, щеше да е пристигнала преди доста време.

— Не се кахъри чак толкова! — изненадва ме доктор Ким Йехуда, връхлитайки в моята кибритена кутийка.

Тя добавя:

— Почуках, преди да вляза. Но ти блуждаеше в облаците…

— Извини ме, не съм те чул.

Тя помита извиненията ми с небрежен жест, вижда, че сбръчквам вежди, и се осведомява:

— У вас ли телефонираше?

— Човек нищо не може да скрие от теб.

— И, естествено, Сихем още не се е върнала?

Проницателността й ме дразни, но съм свикнал с нея. Познавам Ким от университета. Не бяхме в един и същи випуск — имам три дължини аванс преди нея, — но проявявахме симпатия един към друг още след първите си срещи. Тя беше красива и спонтанна, не приличаше на останалите студентки, които трябваше седем пъти да си превъртят езика, преди да поискат огънче от арабин, дори да е хубавец и кавалер. Ким обичаше да се смее и беше открита. Закачките ни преливаха от наивност. Жестоко страдах, когато един млад руски бог, току-що пристигнал от своя комсомол, ми я отне. Като добър играч не се издадох. По-късно се ожених за Сихем, а руснакът без предизвестие си замина веднага след разпадането на съветската империя. Ние с Ким останахме великолепни приятели, а тясното сътрудничество ни превърна в единомишленици.

— Днес всички се връщат от отпуска — подсеща ме тя. — Пътищата са задръстени. Опита ли се да я откриеш при баба й?

— Във фермата няма телефон.

— Потърси я на мобилния.

— Забравила го е вкъщи.

Тя разперва ръце в знак на предопределеност.

— Шансът е избягал.

— От кого?

Ким повдига прекрасните си вежди и предупредително ме сочи с пръст.

— Драмата на някои добри намерения е, че нямат нито кураж при ангажирането, нито последователност в отстояването на идеите.

— Настъпи часът на храбреците — казвам, ставайки. — Операцията беше изтощителна и имаме нужда да възстановим силите си…

Хващам я за лакътя и я избутвам в коридора.

— Мини напред, хубавице. Искам да видя всички прелести, които разлюляваш след себе си.

— Ще посмееш ли да го повториш в присъствието на Сихем?

— Само глупаците не си променят мнението.

Смехът на Ким бликва в коридора като фойерверк посред болницата.

Илан Рос се присъединява към нас в стола в момента, когато завършваме обяда си. С препълнен поднос той се настанява вдясно от мен, така че Ким да е срещу него. С разтворена върху огромния му корем престилка и с алени увиснали бузи, той поглъща три гигантски парчета студено месо, преди да си избърше устата с книжна салфетка.

— Продължаваш ли да търсиш второ жилище? — пита ме, мляскайки лакомо.

— Зависи къде.

— Струва ми се, че съм ти открил нещичко. Недалеч от Ашкелон. Красива малка вила с всичко необходимо за пълна почивка.

Вече цяла година ние с жена ми търсим малка къщичка на брега на морето. Сихем обожава морето. Всеки втори уикенд, когато работата ми позволява, скачаме в колата и пристигаме на плажа. След като дълго бродим по пясъка, се приютяваме до някоя дюна и до късно през нощта се наслаждаваме на хоризонта. Залезът на слънцето винаги е упражнявал над Сихем омая, която ми е трудно да опиша.

— Мислиш ли, че ми е по джоба? — питам.

Илан Рос се разхилва, тъмночервената му гуша се тресе като желе.

— Откакто не си броиш стотинките, Амин, мисля, че можеш да си позволиш да задоволиш повечето от мечтите си.

Изведнъж страшна експлозия разтърсва стените и прозорците на стола започват да звънтят. Всички се оглеждат изплашено, а тези, които са до прозорците, стават и се скриват навътре. Ние с Ким обаче се втурваме към най-близкия прозорец. Навън хората, които вършат обичайната си работа в двора на болницата, са застанали неподвижно, обърнали глави на север. Фасадата на отсрещния блок ни пречи да видим какво се е случило.

— Сигурно е атентат — казва някой.

Ние с Ким хукваме към коридора. Група сестри вече изскачат от сутерена и бързат към фоайето. Ако се съди по силата на ударната вълна, мястото на взрива не е далече. Един пазач с уоки-токи се осведомява за ситуацията. Събеседникът му заявява, че също не е наясно какво става. Хвърляме се в асансьора. Стигаме последния етаж и бързаме към терасата, издадена над южното крило на зданието. Няколко любопитни вече са тук и оглеждат далечината. Облак прах се издига през десетина карета от сгради.