Ясмина Кадра - Атентатът

Панталона ми почти го няма; тук-там висят обгорели парцали. Кракът ми лежи до хълбока ми, едновременно чудат и ужасяващ; тънка лента плът все още го придържа към бедрото ми. Изведнъж силите ме напускат. Имам чувството, че фибрите ми една след друга се отделят, късат се… Най-после до мен достига воят на линейка; малко по малко уличните шумове се възвръщат, нахлуват и ме оглушават. Някой се навежда над тялото ми, разглежда го внимателно и се отдалечава. Виждам го да кляка пред купчина овъглена плът, опипва й пулса и прави знак на санитарите. Друг мъж взема китката ми и я пуска… „Този е загубен. Нищо не може да се направи за него…“ Изпитвам желание да го задържа, да го принудя да си промени мнението; ръката ми се бунтува, отказва ми. Мамо , обажда се пак детето… Търся майка си в хаоса… Виждам само овощните градини, които се простират докъдето поглед стига… овощните градини на дядо… на патриарха… страна на портокалови дървета, където всеки ден е лято… и едно момче, което мечтае, покатерило се на хребета. Небето е прозрачно синьо. Портокаловите дръвчета се прегръщат в безкрая. Момчето е дванайсетгодишно, а сърцето му е от порцелан. В тази възраст на безкористната любов, когато неговото доверие е голямо колкото радостите му, то иска да схруска луната като плод, сигурно, че само да протегне ръка и ще обере щастието на целия свят… И ето че пред очите ми въпреки драмата, която завинаги ще загрози спомена за този ден, въпреки агонизиращите на пътя тела и обгръщащите колата на шейха пламъци момчето скача и с разгърнати като криле на ястреб ръце хуква през полето, където всяко дърво е феерия… Сълзи набраздяват бузите ми… „Този, който ти е казал, че мъжът никога не трябва да плаче, не знае какво означава да си мъж, призна баща ми, когато ме завари пред смъртния одър на дядо. Не е срамно да плачеш, мое голямо момче. Сълзите са най-благородното нещо в нас.“ Тъй като не исках да пусна ръката на дядо, татко приклекна пред мене и ме прегърна. „Нищо няма да постигнеш, като останеш тук. Мъртвите са мъртви и край, някъде се пречистват от греховете си. Колкото до живите, те са само призраци, които чакат своя час…“ Двама санитари ме вдигат и ме поставят на носилка. Една линейка идва на заден ход, с широко отворени врати. Нечии ръце ме изтеглят в кабината, хвърлят ме сред други трупове. В последен гърч чувам стенанието си… „Боже, ако това е ужасен кошмар, веднага ме събуди…“

След операцията нашият директор Езра Бенхаим идва да ме види в моя кабинет. Той е пъргав и жизнен мъж, въпреки че е навършил шейсетте и започва да пълнее. В болницата го наричат домовладиката заради прекалената му фелдфебелщина и недодяланото му чувство за хумор. Но при тежки положения той пръв запретва ръкави и последен излиза от болницата.

Преди да стана натурализиран израелец, когато като млад хирург бях готов да преобърна земята и небето, за да ме назначат на щат, той беше тук. Макар и все още скромен началник-отделение, използва цялото съответно на поста му влияние и държеше противниците ми на разстояние. По онова време беше много трудно син на бедуин да се присъедини към колегията на университетския елит, без да провокира рефлекс на отвращение. Съвипускниците ми бяха все богати еврейчета, със златни часовници и с луксозни коли на паркинга. Гледаха ме отвисоко и приемаха всеки от подвизите ми като посегателство срещу своя стандарт. Също така, когато някой от тях ме довеждаше до отчаяние, Езра дори не се опитваше да разбере кой е започнал; винаги заставаше на моя страна.

Отваря вратата, без да чука, гледа ме косо, със следа от усмивка в крайчеца на устните. Това е начинът му да изразява задоволството си. След това аз извъртявам стола си, за да застана срещу него, а той сваля очилата си, изтрива ги в престилката си и казва:

— Май си стигнал до преддверието на рая, за да върнеш тук пациента си.

— Нека не преувеличаваме.

Той отново поставя очилата на носа си с грозновати ноздри, после поклаща глава и след кратък размисъл погледът му възвръща строгостта си.

— Ще дойдеш ли в клуба тази вечер?

— Невъзможно, днес жена ми се връща.

— А кога ще получа реванш?

— Какъв реванш? Не си спечелил нито една партия срещу мене.

— Не е честно, Амин. Винаги се възползваш от лошите ми пасове, за да печелиш точки. Днес се чувствам във форма, затова искаш да офейкаш.

Опъвам се на облегалката на стола си, за да го огледам по-добре.

— Да ти кажа ли, бедни ми Езра? Изгубил си някогашната си борбеност и не искам да злоупотребявам.

Читать дальше