Ясмина Кадра - Атентатът

Обръщам нещо върху нощната масичка и правя още отчаяни опити, докато най-после сграбчвам слушалката.

Последвалото мълчание почти ме отрезвява.

— Ало?…

— Говори Навеед — ми казва мъж от другия край на линията.

Необходимо ми е известно време, за да разпозная дерящия глас на Навеед Ронен, висш полицейски служител. Хапчето, което съм взел, съсипва разсъдъка ми. Имам усещането, че се въртя на забавен ход някъде, че съм увиснал между унеса и сънливостта, сънят ми се смесва с други объркани сънища, така че деформира нелепо гласа на Навеед Ронен, който тази нощ сякаш се измъква от бездънен кладенец.

Отмятам завивката, за да седна на леглото. Кръвта ми глухо бие в слепоочията. Трябва неимоверно да се напрегна, за да укротя дишането си…

— Да, Навеед?…

— Обаждам ти се от болницата. Имаме нужда от теб тук.

В сумрака на моята стая фосфоресциращите стрелки на будилника се усукват, оставяйки зеленикави следи.

Слушалката тежи в ръката ми като наковалня.

— Току-що си легнах, Навеед. Оперирах през целия ден и съм каталясал. Доктор Илан Рос е дежурен. Той е прекрасен хирург…

— Съжалявам, но трябва да дойдеш. Ако не се чувстваш добре, ще изпратя някой да те вземе.

— Не смятам, че е необходимо — казвам, разрошвайки косите си.

Чувам, че в другия край на линията Навеед се прокашля, долавям задъханото му дишане. Бавно идвам на себе си и започвам да виждам по-ясно наоколо.

През прозореца съзирам пухкав облак, който се опитва да обгърне луната. Над него хиляди звезди наподобяват светулки. От улицата не долита никакъв шум. Човек би казал, че градът е бил евакуиран, докато съм спал.

— Амин?

— Да, Навеед?

— Не се съсипвай от бързане. Времето е пред нас.

— Щом не е толкова спешно, защо?…

— Моля те — прекъсва ме той. — Чакам те.

— Добре — казвам, без да се опитвам да разбирам. — Можеш ли да ми направиш една малка услуга?

— Зависи…

— Съобщи на патрулите, че ще премина. Хората ти ми се сториха прекалено нервни преди малко, когато се връщах.

— Все същия бял форд ли караш?

— Да.

— Ще ги предупредя.

Затварям, оставам за момент вперил поглед в слушалката, заинтригуван от странното обаждане и от непроницаемия тон на Навеед, след това си обувам пантофите и отивам в банята, за да си измия лицето.

Две полицейски коли и една линейка разпръскват въртящите се светлини на бурканите си в двора на спешното отделение. След глъчката през деня болницата си е възвърнала обичайния си вид. Полицаи в униформа търпеливо стоят тук и там, едни нервно дърпат от цигарите си, други си прекарват времето по колите. Гарирам на паркинга и се насочвам към приемната. Нощта е вече малко по-прохладна, лек ветрец прониква от морето, замърсен от сладникави аромати. Разпознавам несъразмерния силует на Навеед Ронен, прав на стъпалата. Рамото му силно се криви към десния крак, скъсен с четири сантиметра при пътен инцидент преди десет години. Аз се противопоставих на ампутацията. По онова време започваха да ме ценят много като хирург заради поредица от успешни операции. Навеед Ронен беше един от най-симпатичните ми пациенти. Той имаше стоманен дух и съмнително, но неизменно чувство за хумор. От него научих първите пиперливи вицове за полицията. По-късно оперирах майка му и това още повече ни сближи. Оттогава, щом някой негов колега или приятел е на операционната маса, той ми го поверява.

Зад него доктор Илан Рос се е облегнал на вратата на централния вход. Светлината на фоайето засилва грубоватостта на профила му. С ръце в джобовете на престилката си и с търбух до коленете, той има отсъстващ вид и е вперил поглед в земята.

Навеед слиза по стълбите, за да ме посрещне. И той държи ръце в джобовете си. Погледът му избягва моя. По поведението му отгатвам, че нещо не е наред.

— Добре — казвам, без да спирам, за да разсея предчувствието, което ме обзема, — веднага се качвам да се преоблека.

— Не е необходимо — отвръща ми Навеед с глух глас.

Често съм си имал работа с покрусеното му лице, когато води при мен колеги на носилка, но такъв не съм го виждал никога.

Тръпка преминава през гърба ми, а след това пропълзява и ме удря направо в гърдите.

— Пациентът е починал? — опитвам се да се осведомя.

Навеед най-после вдига очи и ме поглежда. Рядко съм виждал по-нещастен поглед.

— Няма пациент, Амин.

— В такъв случай, след като няма никой за опериране, защо ме измъкна от леглото по това време?

Навеед сякаш не знае откъде да започне. Притеснението му се предава и на доктор Рос, който започва да се суети неприятно. Разглеждам ги и двамата, все повече се вбесявам от мистерията, която поддържат с нарастващо смущение.