Ясмина Кадра - Атентатът

— В края на краищата, ще ми обясните ли какво става? — казвам.

Доктор Рос се напряга максимално, за да се откъсне от вратата, на която се е облегнал, и се връща в рецепцията, където две видимо изпаднали в безизходица сестри се правят, че следят екраните на компютрите си.

Навеед набира кураж и пита:

— Сихем вкъщи ли си е?

Усещам, че краката ми омекват, но бързо се съвземам.

— Защо?

— Вкъщи ли е тя, Амин?

Тонът му е настоятелен, но погледът му е паникьосан.

Леденостудени нокти се забиват в душата ми. Заклещена в гърлото, адамовата ябълка ми пречи да преглътна.

— Още не се е върнала от баба си — отвръщам. — Замина преди три дни в Кфар Канна, близо до Назарет, за да посети семейството си… Накъде биеш? Какво се опитваш да ми кажеш?

Навеед прави крачка напред. Миризмата на потта му ме обърква, изостря обземащия ме смут. Приятелят ми направо не знае дали да ме прегърне през раменете, или да сдържи ръцете си.

— Какво има, да му се не види? Опитваш се да ме подготвиш за най-лошото ли? Автобусът, в който е пътувала Сихем, е имал проблеми по пътя? Обърнал се е, нали? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не става дума за автобус, Амин.

— Какво тогава?

— Имаме труп и трябва да му сложим име — казва един набит мъж с вид на грубиян, който изскача зад мен.

Обръщам се бързо към Навеед.

— Мисля, че е жена ти, Амин — отстъпва той, — но имаме нужда от теб, за да сме сигурни.

Усещам, че направо се разпадам…

Някой ме хваща за лакътя, за да ми попречи да се свлека на земята. За частица от секундата всичките ми устои се взривяват. Вече не знам къде съм, не разпознавам дори стените, които подслониха дългата ми кариера на хирург… Ръката, която ме крепи, ме води по пробягващ край взора ми коридор. Ослепителната светлина на лампите дълбае в мозъка ми. Имам усещането, че се нося върху облак, а краката ми потъват в земята. Пристъпвам към моргата като осъден на смърт към ешафода. Някакъв лекар бди над една маса… Масата е покрита с окървавен чаршаф… Под окървавения чаршаф отгатвам човешки останки…

Изведнъж ме пронизва страх от погледите, които се обръщат към мен.

С цялото си същество се моля, а молитвата отеква като подземен шепот.

Лекарят изчаква малко да се съвзема, за да протегне ръка към чаршафа, очаквайки знак от грубияна, и да го дръпне.

Офицерът раздвижва брадичката си.

— Боже мой! — извиквам.

През живота си съм виждал осакатени тела, закърпвал съм десетки; някои от тях бяха толкова повредени, че беше невъзможно да ги идентифицираме, но разчленените крайници там, на масата, са непостижими за ума. Ужасът в абсолютната му грозота… Само главата на Сихем, странно пощадена от опустошението, се откроява от цялото, очите са затворени, устата полуотворена, чертите умиротворени, сякаш освободени от тревогите си… Човек би казал, че тя спи спокойно, че изведнъж ще отвори очи и ще ми се усмихне.

Този път краката ми се подгъват и нито непознатата ръка, нито тази на Навеед успяват да ме задържат.

Губил съм пациенти по време на операция. Човек никога не се измъква напълно невредим от подобни провали. Но изпитанието не свършва дотук; трябва и да съобщя ужасяващата новина на близките на починалия, които сдържат дъха си в чакалнята. До края на живота си ще помня техните тревожни погледи, когато излизам от операционния блок. Това е едновременно пронизващ и разсеян поглед, изпълнен с надежда и страх, винаги един и същ, бездънен и безкраен като мълчанието, което го съпровожда. Точно в този момент губя вяра в себе си. Боя се от думите си, от шока, който ще предизвикат. Питам се как роднините ще понесат удара, за какво първо ще си помислят, когато разберат, че чудото не се е състояло.

Днес е мой ред да поема удара. Имах усещането, че небето се стоварва отгоре ми, когато покриха с чаршафа останките на Сихем. Странно защо, не мислех за нищо .

Потънал в един фотьойл, продължавам да не мисля за нищо. Главата ми е празна. Не знам дали съм в моя кабинет или в нечий чужд. Виждам закачените на стената дипломи, дръпнатите щори на прозореца, сенките, които се движат напред-назад по коридора, но сякаш нещата се случват в паралелен свят, откъдето са ме изхвърлили без предизвестие и без никакви задръжки.

Чувствам се разбит, замаян, безжизнен.

Целият съм една огромна мъка, сгърчена под оловна обвивка, не мога да кажа дали осъзнавам нещастието, което ме е сполетяло, или то вече ме е унищожило.

Медицинска сестра ми донесе чаша вода и си тръгва на пръсти. Навеед остана съвсем за малко с мен. Хората му дойдоха да го извикат. Той тръгна след тях мълчаливо, свел глава. Илан Рос се върна в дежурната стая. Нито веднъж той не се приближи към мен, за да ме ободри. Много по-късно осъзнах, че съм сам в кабинета. Езра Бенхаим пристигна десет минути след отиването ми в моргата. Беше напълно разнебитен и едва се държеше на крака от умора. Прегърна ме и силно ме притисна към себе си. Гърлото му бе пресъхнало, така че не успя нищо да ми каже. След това Рос дойде и го отведе. Видях ги да обсъждат нещо в коридора. Рос му шепнеше в ухото, а Езра с нарастващо усилие поклащаше глава. Подпря се до стената, за да не падне, и го изгубих от погледа си.