Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Вярно е, че много неща около нас се промениха. Къщата ни беше бомбардирана. Близките ни и приятелите вече ги няма, някои дори напуснаха този свят. Ти загуби търговията си. Отнеха ми моята работа. Вече не се храним до насита и не правим планове за нищо. Но сме заедно, Мохсен. Това е най-важното за нас. Заедно сме, за да се поддържаме. Имаме само нас си, за да храним някаква надежда. Един ден Бог ще си спомни за нас. Той ще забележи, че ужасите, които търпим всекидневно, не са успели да намалят вярата ни, че не сме се предали, че заслужаваме милосърдието му.

Мохсен пуска шепата на жена си и започва да гали скулата й. Жестът му е изпълнен с обич; тя се отдава на ласката.

— Ти си единственото слънце, което ми е останало, Зунайра. Без тебе нощта ми ще е по-мрачна от преизподнята, по-студена от гроба. Но, за Бога, ако усетиш, че се променям спрямо тебе, че ставам несправедлив или лош, кажи ми веднага. Имам чувството, че нещата ми се изплъзват, че вече не се контролирам. Ако постепенно полудявам, помогни ми да се осъзная. Нямам нищо против да разочаровам целия свят, но не бих си простил да ти сторя зло, дори по невнимание.

Зунайра ясно вижда отчаянието на съпруга си. За да му докаже, че няма за какво да се упреква, тя оставя бузата си да се плъзне в плахата шепа.

— Изживяваме мъчителни мигове, скъпи. Защото страдаме, изгубихме усещането за душевен покой. Затишията ни ужасяват и се боим дори от всичко, което не ни заплашва.

Мохсен нежно отдръпва пръсти от бузата на съпругата си. Очите му гледат объркано; устремил е поглед в тавана и води жестока борба със себе си, за да сдържи вълнението си. Адамовата ябълка полудява в измършавялата му шия. Мъката му е толкова силна, че трепетът му започва от скулите, разпространява се до брадичката и се връща, за да обхване устните.

— Тази сутрин извърших нещо немислимо — заявява той.

Зунайра се смразява, това, което прочита в отчаяния му поглед, я разстройва. Тя се опитва да хване ръцете му; той ги сплита на височината на гърдите си, сякаш за да се предпази от агресия.

— Не мога да повярвам — мълви той. — Как се случи? Как можах?

Зунайра повдига глава, все по-заинтригувана.

Мохсен започва да се задъхва. Гръдта му се издига и пропада в трескав ритъм. Той разказва, ужасен от словата си.

— Една проститутка беше линчувана на площада. Не знам как се присъединих към тълпата от дегенерати, която искаше кръв. Бях като засмукан от вихър. Аз също исках да изляза напред, да видя отблизо как погива нечистата твар. Когато пороят от камъни започна да се изсипва върху клетницата, аз също се наведох, награбих чакъл и започнах да я замерям. Обезумях, Зунайра. Как можах да сторя това? През целия си живот съм бил миролюбив и кротък, чужд на насилието. Нито заплахите на едните, нито обещанията на другите можаха да ме убедят да грабна оръжие и да сея смърт. Приемах да имам врагове, но не желаех аз самият да бъда враг на когото и да било. Ала тази сутрин, Зунайра, само защото тълпата ревеше, аз се разкрещях заедно с всички, само защото те искаха кръв, зажаднях за кръв и аз. Оттогава не преставам да гледам ръцете си, но не ги разпознавам. Бродех по улиците, за да се спася от сянката си, за да се разгранича от стореното, и на всеки ъгъл, край всяка камара руини се озовавах лице в лице с този миг на умопомрачение. Боя се от себе си, Зунайра, вече нямам никакво доверие в човека, който съм станал.

Зунайра направо се сгърчва, като слуша разказа на съпруга си. Мохсен не е човек, който обича да се разголва. Рядко говори за това, което го вълнува, и почти не допуска емоциите му да излязат на повърхността. Но когато тя забеляза страшната мъка, скрита в зениците му, й стана ясно, че той няма да успее да я притаи в себе си. Очаквала е подобно нещастие, но не и толкова зловещо.

Лицето й побледнява и за първи път очите й се облещват и изгубват блясъка на великолепието си.

— Хвърлял си камъни по жена?

— Мисля, че дори я улучих в главата.

— Не може да си извършил нещо подобно, Мохсен. Не ти е в стила, образован човек си.

— Не знам какво ме прихвана. Толкова ненадейно се случи всичко. Сякаш тълпата ме беше омагьосала. Не си спомням как съм се навел да взема камъни. Знам само, че не успях да се сдържа, че някакъв бяс обзе ръката ми… Това, което едновременно ме ужасява и наскърбява, е, че дори не се опитах да се въздържа.

Зунайра става. Сякаш се надига, след като е била повалена. Обезсилена е. Не иска да повярва, не е гневна. Сочните й устни са пресъхнали. Тя търси опора, намира една стърчаща от стената греда и се вкопчва за нея. Дълго време напразно очаква да възстанови силата на сетивата си. Мохсен отново се опитва да грабне ръката й; тя се измъква и залитайки поема към кухнята. В мига, когато изчезва зад завесата, Мохсен разбира, че не е трябвало да изповядва пред жена си това, което сам той не може да приеме.